Пиер ДАКО и нарцисизмът като „защитна мярка” за жената. Пиер ДАКО и нарцисизмът като „защитна мярка” за жената.
(Auguste Toulmouche, Vanity, 1870)
В нашата културна традиция е обичайно на жените да се приписва прекален нарцисизъм. Склонни сме да вярваме, че нарцисизмът е присъщ на истинската им природа. От значение е да се разбере дали тези предубедени схващания съответстват на някаква реалност. Както и да е, нарцистичните жени са много. Но защо е така?
Нормален нарцисизъм
Може да го формулираме по следния начин:
– Аз съществувам. Трябва да се адаптирам към живота. Трябва да се боря постоянно, за да запазя вътрешното си спокойствие и равновесие. Следователно налага се да се грижа до известна степен на първо място за себе си. Трябва да си пазя здравето, равновесието, щастието както заради самия мен, така и заради близките ми, за които съм поел задължение да се грижа. Мога да се жертвам, ако се наложи, но не съм патологично пожертвователен. Способен съм да страдам както всяко живо същество. Приемам страданието, доколкото не мога да го избегна, но в никакъв случай не изпитвам необходимост да страдали Обичам другите, но ми харесва и да ме обичат. Въпреки това не се безпокоя, ако не ме обичат.
Абнормен нарцисизъм
Задавал съм въпроса и на мъже, и на жени:
– Как си представяте нарцистичната жена? Ето какви отговори съм получавал:
– Жена, която прекарва много време пред огледалото...
– Влюбена в себе си жена...
Жена, която се грижи преди всичко за външната си красота...
Жена със стереотипно поведение, стереотипна усмивка, която не умее да се държи непринудено в компания...
– Жена, която желае толкова силно да е загадъчна, че започва да изглежда глупава...
Наистина обикновено казваме, че нарцистичният тип – подобно на Нарцис – е влюбен в собствения си образ, отразен в огледалото. И действително това е така: този човек смесва реалността с „отражението", показвано на другите. Той се отъждествява с илюзията, която храни за себе си. С основание може да се твърди, че преувеличава силно значимостта си и си въобразява, че всички погледи са насочени към него.
Преди всичко нарцистичната жена се вълнува от произведения ефект. Впрочем съществува погрешно схващане, че този тип жена е винаги млада и красива. Нарцистичната жена си поставя за цел да изглежда, а не да бъде. Може да заключим, че нарцисизмът е защитно средство. Това обяснява факта, че обикновено се съпътства от чувство за непълноценност и безсилие.
Следната схема показва механизма, който поражда нарцис изма у жената. Спрямо следните усещания жената се предпазва чрез:
- чувство на непълноценност – привидно превъзходство или безразличие
- чувство на несигурност – привидна загадъчност
- чувството, че е наблюдавана, за да я одумват, да я укоряват, да й се подиграват - поведение, което да предизвиква възхищение
- неспособност за външна изява – затваряне в себе си
- страх от действие – отказ от действие
- неспособност да дава – стремеж да получава
- неспособност за обич – нужда от доказателства за обич
- страх да не разочарова – нужда да скрива личността си, за да не разочарова
- неспособност да „бъде” – нужда да „изглежда”
- безпокойство, породено от външни изяви – чувство, че е нищо
- стремеж никога да не се разкрива, да запази загадъчността си – стремеж да изглежда нещо значимо
- чувство, че всички я отхвърлят – стремеж да е център на света
- чувство за провал – нужда да ласкае другите
- омраза към себе си – нужда на първо място да обича себе си
- загуба на своя Аз – нужда да раздува своя Аз
- желание да потъне в небитието – стремеж на всяка цена да се превърне в център на света
Виждаме, че нарцисизмът е „защитна мярка” за човека. Нарцистичната жена си създава илюзията, че е всичко, за да се освободи от усещането, че е нищо. Непрекъснато се стреми да създава отлично впечатление у другите. За да постигне желания ефект, блокира напълно спонтанността си, тъй като, ако я прояви, рискува да бъде гледана „с лошо око". Тя приспива чувствата си, потъва в нещо като зимен сън.
Страхът от тревожност кара нарцистичната жена да поддържа илюзиите, които сама си е създала. Карен Хорни пише:
– Често пъти се питам дали тези илюзии не са пречка за пълната разруха на индивида и дали не му спасяват живота в буквалния смисъл на думата...
Изглежда ми съвършено вярно. Поддържайки обаче илюзията за своята значимост, жената непрекъснато е изложена на риск от провал. Съществува опасност да открие, че далеч не е толкова интересна, колкото си мисли. Тогава възниква тревожността. И за да се защити, нарцистичната жена отново прибягва до засилване на илюзията за собствената си стойност. Ето как се затваря порочният кръг. Ако бъде прекъснат, идва ред на мазохизма с неговите мрачни фанфари.
Привидно, нарцистичната жена се обича, а всъщност изпитва омраза към себе си. Ето защо се грижи само за образа, който предоставя на другите. Тази видимост е нейният чар, нейната красота, нейният глас, нейната „мистериозност”, маниерът й да внимава, без да си дава вид, да спазва мярката във всичко. Възприема поведенчески модели, представящи я в най-благоприятна светлина: блестяща, знаеща, привлекателна и т. н.
В случай, че й липсват „качества”, с които да си служи с лекота, нарцистичната жена е принудена да удвои усилията си, за да се откроява. Но и тези усилия рискуват да разрушат създадената от самата нея илюзия и това провокира тревожността й.
Нарцистичната жена играе роля пред другите. Изглежда безлична, ледена. Застиналата й усмивка е непроницаема. На всички се усмихва по един и същи начин, а всъщност не се усмихва въобще (в този ред на мисли може да се запитаме дали прословутата усмивка на Джокондата не е чисто и просто нарцистична). Всичко е пресметнато: походка, маниери, поведение. Обикновено жестовете й са бавни, премерени, спокойни, пропити с безразличие. В някакъв смисъл тя е жив труп.
В някои случаи напомня хамелеон. От страх да не бъде одумвана и критикувана, копира поведението на най-изявената личност, чието мнение споделя, като не престава да се усмихва „спокойно”.
Дори заобиколена от много хора, нарцистичната жена ги избягва, обгръщайки се с лъжлива загадъчност, пораждаща лъжливото й очарование. Дори в най-непринудената компания тя не разкрива истинския си лик.
Един ден настъпва трагичният момент, когато тази роля се оказва ненужна: незабелязваната от никого, нарцистична жена е като че ли мъртва. Тогава идва ред на силния грим, на отказа от старостта, на неподходящите тоалети. А коктейлите само подсилват огорчението й. Тогава нарцистичната жена и нейните посестрими, които всяка вечер се разхождат по булеварда на залеза, стават плячка на хистерията.
От: „Жената и нейната дълбинна психология”, Пиер Дако, изд. Колибри
Картина: Auguste Toulmouche, Vanity, 1870 - Wikimedia Commons
