Смятам те за нещастен, задето никога не си бил нещастен ♥ СЕНЕКА

(Manuel Domínguez Sánchez, The suicide of Seneca (1871), Museo del Prado)

♥ До ЛУЦИЛИЙ

Защо добродетелните хора ги сполитат нещастия, щом съществува провидение

IV. 1. Щастието спохожда и простолюдието, и обикновените хора: но да подчини злото и нещастието може само великият мъж. А да си вечно щастлив и да преминеш през живота с ненакърнен от страданието дух означава да не познаваш другата страна на нещата. 

2. Велик мъж си: но откъде да го знам, щом съдбата не ти дава възможност да проявиш мъжеството си? Отишъл си на игрите в Олимпия, но там няма никой друг освен тебе: венец имаш, победа нямаш; приеми поздравления не като герой, а като човек, станал консул или претор: изкачил си се по-високо в кариерата. 

3. Същото бих могъл да кажа и на добродетелния, ако никаква несгода не му е дала възможност да покаже силата на духа си: „Смятам те за нещастен, задето никога не си бил нещастен. Преминал си живота си без противник. Никой не ще узнае на какво си бил способен, дори и самият ти.“ Защото трябва да се изпробваш, за да се опознаеш – никой не е разбрал какво може другояче освен чрез опит. А някои доброволно са се изпречвали пред отдръпващите се нещастия и са търсили удобен случай, в който да блеснат качествата им, заплашени иначе да потънат в мрак. 

4. Понякога, уверявам те, великите мъже се радват на нещастията тъй както храбрите воини – на войната. Веднъж при император Тиберий чух мирмилона Триумф да се оплаква, че рядко се организирали гладиаторски боеве: „Отиват си, казваше той, най-хубавите ми години!“ Добродетелта е жадна за опасност и все мисли накъде да се устреми, а не какво ще понесе, защото и онова, което понесе, ще е част от славата. Войниците се гордеят с раните си, с радост от успешното дело сочат струящата от тях кръв; и макар завърналите се невредими от бойното поле да са вършили същото, все пак повече погледи са обърнати към ранения. 

5. Уверявам те, бог се грижи за тези, на чиято чест държи най-много, винаги когато им дава възможност да сторят нещо сърцато и смело, свързано с преодоляването на някаква трудност: кормчията ще познаеш в буря, в битката – войника. Откъде да знам доколко не се боиш от бедността, ако тънеш в богатство? Откъде да знам доколко си издръжлив на позор, клевета, омраза на тълпата, ако старееш сред овации, ако навсякъде те съпътства безметежна благосклонност, настройваща някак си умовете в твоя полза? Откъде да знам доколко спокойно ще понесеш загубата на дете, ако челядта ти е край тебе? Чух те да утешаваш другите: ала ясно бих видял, ако ти самият се беше утешил, ако ти самият си беше забранил да скърбиш. 

6. Не се бойте, заклевам ви, от онова, което безсмъртните богове като остен надвесват над вашия дух: нещастието е сгоден случай да се прояви добродетелта. С основание някой би нарекъл нещастни онези, които са вцепенени от прекомерно щастие, които бездейното спокойствие държи сякаш в безветрено море: каквото и да им се случи, ще е ново за тях. 

7. Ужасите гнетят повече неопитните, яремът е тежък за нежната шия. При мисълта за рана новобранецът трепери, ветеранът хладнокръвно наблюдава как тече кръвта му, понеже знае, че често след тази кръв той е побеждавал. Защото тези, които бог одобрява, които обича, той ги калява, изпитва ги, упражнява ги; докато другите, към които изглежда благосклонен, които щади, оставя незаякнали за бъдещите нещастия. Грешите, ако смятате, че някому се е разминало – и на този, който се е радвал на продължително щастие, ще му дойде неговият дял; който изглежда освободен от повинност, е всъщност отложен. 

8. Защо бог изпраща на най-прекрасните хора лошо здраве, скръб или други злини? Защото и в един военен лагер опасните мисии се възлагат на най-смелите: военачалникът праща най-отбраните си войници да устроят нощни засади на враговете, да проучат пътя, да премахнат противниковата стража. И никой от онези, които тръгват, не казва: „Командирът ми мисли злото“, а „Добре го е решил “. Нека същото кажат и хората, на които е заповядано да понасят неща, предизвикващи вопли у страхливите и малодушните: „Бог ни е счел достойни да изпита чрез нас докъде стига издръжливостта на човешката природа.“ 

9. Избягвайте удоволствията, избягвайте обезсилващото щастие, от което духът слабее, и ако не се яви нещо, което да напомни за човешкия му жребий, е като замаян от постоянно пиянство. Онзи, когото прозорци са ограждали от всеки полъх, чиито крака са били грижливо увити с редовно подменяна грейка, в чиято столова откъм пода и стените струи топлина, за него и най-лекият ветрец ще е опасен. 

10. Всичко прекалено вреди, но най-опасно е прекомерното щастие: то размътва мозъка, мами ума с рой празни фантазии, спуска завеса от тъмнина между лъжата и истината. Как да не е по-добре да понасяш с цялото си мъжество едно постоянно нещастие, отколкото да се прекършваш под тежестта на несекващи и неумерени блага? По-лека е смъртта от глад: от преяждане хората се пръскат. 

11. Боговете се отнасят към добродетелните хора по същия начин, както учителите към учениците си: изискват повече усилия от онези, за които хранят по-големи надежди. Нима ти мислиш, че лакедемонците са мразели децата си, понеже изпитвали качествата им, като ги бичували публично? Самите им бащи ги насърчавали да понасят храбро ударите на бича и макар с разкъсани тела и полуживи, да молят, да настояват за нови рани върху старите. Какво има за чудене, че бог сурово изпитва благородните духове? 

12. Добродетелта никога не се доказва лесно. Бичува ни и ни разкъсва съдбата: да търпим! Това не е жестокост, единоборство е, в което колкото по-често встъпваме, толкова по-крепки ще бъдем: най-силната част на тялото е тази, с която най-често си служим. Трябва да се оставим на съдбата, за да ни закали самата тя в борбата със себе си: полека-лека ще ни направи себеравни, а постоянната опасност ще ни научи да презираме опасностите. 

13. Така телата на моряците са груби от несгодите на морския живот, ръцете на земеделците са захабени, мишците на войника се справят с мятането на копието, бързоходни са нозете на атлета: у всеки най-здраво е онова, което е било упражнявано. Духът се учи да презира понасянето на страдания чрез търпение: ще се убедиш, че това е възможно и за нас, ако забележиш колко много помага усилието на народите, които живеят в крайни лишения. 

14. Помисли за всички онези нации, обитаващи крайните предели на Римския мир – имам предвид германите и скитащите племена, скупчени около Истър: гнети ги вечна зима, свъсено небе, зле ги изхранва безплодната им земя; слама или шума ги пазят от дъжда, вървят през заледени вади, ловят диви животни за храна. 

15. Нещастни ли ти се струват? Никакво нещастие не е това, което навикът е превърнал в природа, защото постепенно онова, което в началото е било необходимост, започва да става удоволствие. Те нямат дом и нямат подслон освен там, където ден за ден ги застигне умората; груба е храната им, а и нея трябва да осигуряват със собствените си ръце, страховит е резкият климат, открити са телата им: това, което ти изглежда нещастие, е начин на живот на толкова народи! 

16. Защо се чудиш, че добродетелните мъже търпят страдания, за да се укрепят? Здраво и силно дърво е само онова, което вятърът често брули – то заяква от самото люшкане и още по-крепко впива корени: крехки са тези, които са израснали на завет в долината. И тъй, за да се научат на безстрашие, за добродетелните хора е полезно често да срещат опасности и спокойно да търпят онова, което е зло само за зле понасящия го.

Из: „Диалози“, Луций Аней СЕНЕКА, изд. РИВА
* Manuel Domínguez Sánchez, The suicide of Seneca (1871), Museo del Prado, en.wikipedia.org