„Колкото до причините за това чувство за безсмисленост, може да се каже, макар и свръхопростено, че хората имат достатъчно, от което да живеят, но нищо, за което да живеят; те имат средствата, но не и смисъла.“

Основания за трагичен оптимизъм

Нека първо се запитаме какво би трябвало да се разбира под „трагичен оптимизъм“. Накратко това означава, че си и оставаш оптимист въпреки „трагичната триада“, както се нарича в логотерапията, триада, състояща се от онези аспекти на човешкото съществуване, които могат да бъдат описани като:

1) болка;

2) вина;

3) смърт.

Всъщност тази глава повдига въпроса как е възможно да кажем „да“ на живота въпреки всичко това? Да поставим въпроса иначе: как може животът да запази потенциалния си смисъл въпреки трагичните си страни? В края на краищата „да кажеш „да“ на живота въпреки всичко“ – да използвам заглавието на една моя предишна книга на немски, – предполага, че животът е потенциално значим при всякакви условия, дори и най-мизерните. А това на свой ред предполага способността на човека творчески да преобразува отрицателните аспекти на живота в нещо положително или градивно. С други думи, това, което е от значение, е да се направи най-доброто от всяко конкретно положение. „Най-доброто“ обаче е онова, което на латински се нарича optimum – оттук и основанието да говоря за трагичен оптимизъм, тоест оптимизъм пред лицето на трагедията с оглед на човешкия потенциал, най-доброто от който винаги позволява:

1) да се превърне страданието в човешко постижение и завоевание;

2) да се извлече от вината възможност за промяна на човека към по-добро;

3) да се извлече от преходността на живота стимул за извършване на отговорни действия.

Трябва обаче да се има предвид, че този оптимизъм не е нещо, което може да се командва или да му се заповядва. Човек не може да се насили дори да бъде оптимистичен безразборно – по отношение на всички изненади и всички надежди. А това, което е вярно за надеждата, е вярно и за другите два компонента на триадата, тъй като вярата и любовта също не могат да бъдат командвани или да им се заповядва.

За европееца една от характеристиките на американската култура е, че отново и отново човекът се командва и му се заповядва „да бъде щастлив“. Но щастието не може да се преследва, то трябва да последва. Човек трябва да има причини да „бъде щастлив“. Ала след като веднъж причината се намери, той автоматично става щастлив. Както виждаме, човешкото същество не преследва щастието, а по-скоро търси причина да бъде щастливо, не на последно място чрез реализиране на потенциалния смисъл, заложен, но непроявен в дадена ситуация.

Когато търсенето на смисъл от индивида се окаже успешно, то не само се отплаща с щастие, но и го прави способен да се справя със страданието. А какво става, ако нечие търсене на смисъл слепешката е било напразно? Резултатът като нищо може да бъде фатален. 

Мисълта ми е за онези младежи, които в световен мащаб наричат себе си поколението „без бъдеще“. Със сигурност прибягват не само към цигарите, но и към наркотиците.

Всъщност онова, на което сме свидетели с наркотиците, е една страна от по-общо масово явление, а именно чувството за безсмисленост в резултат на фрустрация на екзистенциалните ни потребности, което на свой ред се е превърнало във всеобщо явление в нашите индустриални общества. Днес не само логотерапевтите твърдят, че чувството за безсмисленост играе все по-голяма роля в етиологията на неврозите. Както пише Ървин Д. Ялом от Станфордския университет в „Екзистенциална психотерапия“: „От четиридесет поредни пациента, които се обръщат за терапия в извънболничната психиатрична клиника... дванадесет (30%) имат някакъв първостепенен проблем, включващ смисъла (по данни от самооценки, терапевти или независими експерти).“ На хиляди мили на изток от Пало Алто положението се различава само с 1%. Последната статистика във Виена показва, че 29% от населението се оплаква, че в живота му липсва смисъл.

Колкото до причините за това чувство за безсмисленост, може да се каже, макар и свръхопростено, че хората имат достатъчно, от което да живеят, но нищо, за което да живеят; те имат средствата, но не и смисъла. Със сигурност някои нямат дори средствата. По-точно, мисля за масата от хора, които днес са безработни. Преди петдесет години публикувах изследване, посветено на специфичния тип депресия, която диагностицирах при млади пациенти, страдащи от онова, което нарекох „невроза на безработицата“. Показах как тази невроза в действителност произхождаше от една двукратно погрешна идентификация: да си безработен, се приравняваше с това да си безполезен, а да си безполезен, се приравняваше с това да водиш безсмислен живот. Следователно всеки път когато успявах да убедя пациентите да станат доброволци в младежки организации, програми за образование на възрастни, обществени библиотеки и тям подобни – с други думи, щом успееха да запълнят изобилието от свободно време с някакъв вид неплатена, но смислена дейност, – тяхната депресия изчезваше напълно, въпреки че икономическото им положение не се бе променило и гладът им си бе все същият. Истината е, че човек не живее само от благополучие. 

От: „Човекът в търсене на  смисъл“, Виктор Франкъл, ИК Хермес
Снимка: en.wikipedia.org