„Но наглостта на хората достига до такива чудовищни размери, че колкото и да са получили, все се чувстват онеправдани, понеже можели да получат още повече.“
За гнева
Колко по-добре е да осъзнаем колко дребни, колко невинни са първопричините на гнева! У човека ще откриеш същото, което става с дивите животни: объркваме се от глупави и несериозни неща. Червеният цвят действа като дразнител за бика, една сянка кара змията да се надигне, една кърпа подбужда мечките и лъвовете: всяка дива и бясна природа се плаши от призрачни опасности.
Същото се случва и с неспокойните и ограничени хора: те са до такава степен податливи на подозрения, че някои от тях наричат неправда оказваните им скромни услуги и те са източник на най-честите и без съмнение най-яростните изблици на гняв. Ядосваме се на близките си, понеже сме получили от тях по-малко, отколкото сме очаквали, или по-малко, отколкото са дали другиму, а лекът и за двете неща е подръка.
Бил по-благосклонен към друг: радвай се на своето, без да го сравняваш. Нивга няма да бъде щастлив оня, когото терзае по-голямото чуждо щастие. Имам по-малко, отколкото се надявах: но може би съм се надявал повече, отколкото е трябвало. Това е най-опасната страна на нещата, тук е източникът на най-страшния гняв, готов да порази всичко най-свято.
Божественият Юлий е паднал жертва не толкова на своите неприятели, колкото на своите приятели, чиито неизпълними желания не е бил изпълнил. Той е имал желание за това: никой не е споделял с тъй щедра ръка победата, от която си е бил запазил само правото да дарява. Но как би могъл да утоли тъй много безчестни желания, след като всички са искали това, което е било по възможностите само на един?
И затова Цезар е видял около креслото си своите другари по оръжие с голи мечове в ръка – Тилий Цимбер, доскоро негов най-върл привърженик, и останалите, превърнали се в привърженици на Помпей едва след Помпеевата смърт. Тази е причината цели армии да обърнат оръжие срещу своите царе, тя е карала най-верните им хора да замислят убийството на оня, пред когото и за когото са положили обет да умрат.
Никой не харесва своето, щом чуждото погледне; и на боговете сме сърдити, понеже еди-кой си ни бил задминал; а забравяме колко са хората след нас и каква огромна вълна от завист върви след оня, който има да завижда на малцина. Но наглостта на хората достига до такива чудовищни размери, че колкото и да са получили, все се чувстват онеправдани, понеже можели да получат още повече.
„Направи ме претор: а пък аз си мечтаех за консулство. Повери ми дванадесетте фасции: но не ме направи редовен консул. Позволи годината да бъде отбелязана с моето име, но не ми даде жречески сан. Избран съм с жреческа колегия: но защо само в една? Изведе ме на върха на обществената кариера: но не ми е оказвал никаква материална подкрепа – даде ми това, което всекиму дава, от себе си нищо не прибави.“
По-добре благодари за всичко, което си получил; останалото чакай и се радвай, че не си до гуша преситен: една от радостите е да имаш на какво да се надяваш. Всички си изпреварил: радвай се, че си пръв в сърцето на приятеля си; мнозина са те изпреварили: помисли колко повече са ония зад тебе, отколкото са тия пред теб. Искаш ли да знаеш кой е най-големият недостатък в теб? Сметките си водиш неправилно: даденото високо оценяваш, полученото – ниско.
Из: „Диалози“, Луций Аней Сенека, изд. РИВА
Изображение: britishmuseum.org