„Именно стресът, а не самият поведенчески тип, унищожава физиологичния баланс в тялото и защитните му механизми, като го предразполага към болести или понижава способността да им се противодейства.“
Има ли раков тип хора?
Поведенческият модел за пациенти с меланома
В едно чудесно проучване от 1984 г. са анализирани физиологичните последици от стрес при три групи – болни с меланома, хора със сърдечни заболявания и контролни лица без клинични проблеми. Използван е дермограф – уред, който записва електрическите реакции в кожата, докато изследваният наблюдава поредица изображения, въздействащи върху психиката. Текстовете в картините били с обидно, неприятно или тягостно съдържание. Например изявления като „грозен си“ или „за всичко си виновен само ти“. След като отчели реакциите на участниците, ги помолили да дадат субективното си мнение за това дали са се чувствали спокойни или напрегнати за всеки от текстовете. Учените сравнили реалната степен на стрес от резултатите, получени от дермографа, със съзнателното субективно възприятие на изследваните.
Физиологичните реакции и на трите групи били еднакви, но болните от меланома проявявали склонност да отричат, че са изпитали безпокойство или вълнение заради изображенията.
„Опитът ни показа, че пациентите с меланома реагират с тенденции, които бихме окачествили като „потискане“. Техният поведенчески модел беше значително по-различен от този на пациентите със сърдечносъдови проблеми. Последните всъщност имаха точно противоположния модел на поведение.“
Групата на страдащите от меланома била на най-потиснатите, а онези с кардиологичните заболявания имали най-малко задръжки. Може да изглежда, че реакциите на сърдечноболните са здравословни, но това е заблуда. Между потискането на чувствата и превъзбудено реагиращите има една златна среда. Това проучване сочи, че може да се изпитва емоционален стрес с измерими физиологични последици, независимо дали хората съзнават, че са под напрежение.
Отново във връзка с меланомата бяха очертани и за пръв път предложени три нови термина, свързани с типовете хора. Тип C – раков тип (от англ. cancer), на чиито характеристики отговарят онези, които са предразположени към развитието на злокачествени образувания. Тип А – за агресивни лица, които проявяват гневливост, напрегнатост и склонност към власт. При тях са вероятни сърдечните болести. Тип B – това са балансираните индивиди, за които е присъщо умереното поведение и способността да приемат и показват чувствата си, без да позволяват да бъдат управлявани и мачкани, или да се оставят на неконтролируеми емоционални изблици.
Характерни за пациентите от тип С са „изключителната отзивчивост, търпеливостта, инертното поведение, липсата на самоувереност и примиренчеството… Те понякога се бъркат с тип B, защото хората и от двата типа изглеждат сговорчиви и мили. Но докато от тип В могат да показват своя гняв, страх, тъга или други емоции, хората от тип С, поне според нас, сдържат или потискат „негативните“ си емоции, по-конкретно гнева си, а в същото време привидно се правят на силни и щастливи“.
Възможно ли е самата болест да променя така личността и нейния поведенчески модел, че да не можем да говорим за еднаквост преди и след появата на здравословния проблем? Биографията на Джими, описана от жена му и сестра му, показва, че потискането, „любезността“ и липсата на агресия били постоянни негови спътници още от най-ранно детство. Учените, които изучавали реакциите към физиологичен стрес на пациенти с меланома, са на мнение, че „когато хората развият дадено заболяване – било то рак или сърдечносъдово – не променят рязко обичайните си начини да се справят със стреса и няма обрати в поведението им… При стрес обикновено се мобилизират наличните ресурси и защитните механизми“.
Как психологичният стрес води до злокачествени увреждания на кожата? На хормоналните фактори вероятно се дължи фактът, че бройката на меланомите се увеличава на местата от тялото, които не са изложени на слънчева светлина. Предполага се, че хормоните може би свръхстимулират пигментните клетки.
Специфичното за тип С се наблюдава и при пациенти с други видове рак. През 1991 година експерти от Мелбърн, Австралия, решили да проверят дали има характерни особености, които са рисков фактор за появата на рак на дебелото черво или ректума. Над шестстотин души с наскоро открити такива заболявания били съпоставени с контролна група. Съвсем категорично болните били по-склонни към следните особености:
„Отказват да приемат реалността и потискат гнева си, а също и други негативни емоции… правят впечатление на любезни и добри хора, не си позволяват действия, които могат да засегнат околните, и избягват конфликтите… Тези особености са независими рискови фактори спрямо по-рано установените, като диетите, консумацията на бира и наследствената обремененост.“
Пациентите с рак на червата също често споделят, че са били нещастни като деца или като възрастни. Вече отбелязахме подобни тенденции и в случаите на рак на гърдата, меланома, рак на простатата, левкемия, лимфоми и белодробен рак.
През 1946 година учени от университета „Джон Хопкинс“ започнали дългосрочно изследване, чиято цел била да установи дали има психобиологични характеристики сред младите, на базата на които могат да се предвидят бъдещи болестни състояния. За последвалите осемнадесет години 1130 бели студенти от мъжки пол, приети да следват медицина, преминали през психологични тестове. Те са разпитвани за емоционалното им състояние и за отношенията им с родителите. Отчетени са и биологични данни, като пулс, кръвно налягане, тегло и нива на холестерол, а също и навиците им – пушене, консумация на кафе и алкохол. В края на проучването е отбелязано, че почти всички от мъжете завършили успешно и практикуват като лекари. Възрастта им варирала между тридесет и шестдесет години. След новата оценка на здравословното им състояние станало ясно, че болшинството са здрави. Но сред останалите имало почти еднакви по бройка случаи на заболели от сърдечни болести, високо кръвно налягане, рак, такива с психични отклонения или извършили самоубийство.
Когато учените предприели своя проект, не очаквали да открият, че ракът е свързан с психологичните фактори, съществували още в младежките години. Техните данни обаче сочат такава връзка. Забелязана е поразителна близост между тези, които се разболели от рак, и посегналите на живота си:
„Нашите резултати, както изглежда, са в съгласие с мнението, че онкоболните пациенти в по-голяма степен са склонни да отричат или потискат своите пориви и емоции от другите хора.“
По-нататък се казва, че както за здравото мнозинство, така и за страдащите от различните болести могат да се посочат отличителни черти. Студентите, които по-късно развили рак, били депресирани, проявявали безпокойство и неспособност да се гневят. Те се определили и като най-отчуждени от родителите си. От всичките групи те били и с най-големи затруднения да изразяват чувства като цяло.
Това означава ли, че има раков тип хора? Отговорът няма да е изчерпателен, ако кажем само „да“ или „не“.
Меланомата е типичен пример за това колко повърхностно е да се посочва лекомислено една-единствена причина. Само светлата кожа не може да бъде причина за този вид рак, защото не всички със светла кожа се разболяват. Пораженията на ултравиолетовата светлина върху кожата също сами по себе си не са достатъчни, тъй като сред малцина измежду светлите индивиди със слънчеви изгаряния се стига до този рак. И потискането на емоциите на свой ред не е единствен виновник за меланомата, след като не всички с потиснати емоции свършват с меланома или друго злокачествено образувание.
Комбинацията на трите условия обаче е потенциално смъртоносна.
Въпреки че не можем да твърдим, че който и да било поведенчески тип директно причинява рак, известни характерни черти определено повишават риска, защото заради тях се стига до физиологичен стрес. Потискането, неспособността да се казва „не“ и липсата на усещане за гняв водят до ситуации, при които човек не може да изрази чувствата си, нуждите му са пренебрегвани и се възползват от благия му нрав. Тези ситуации водят до съответното вътрешно напрежение, независимо дали то е осъзнато. Когато то се повтаря и натрупва с течение на годините, твърде вероятно е да бъдат нарушени хомеостазата и имунната система. Именно стресът, а не самият поведенчески тип, унищожава физиологичния баланс в тялото и защитните му механизми, като го предразполага към болести или понижава способността да им се противодейства.
И така, физиологичният стрес е липсващото звено между особеностите на характера и заболяването. Някои отличителни черти – можем да ги наречем и поведенчески модел – увеличават риска от влошаване на здравето, като повишават вероятността за хроничен стрес. Общото между тях е отслабената способност за емоционално общуване. Някои преживявания могат да са с потенциално вредни последствия за организма, ако човек не се е научил да изразява ефективно чувствата си. Това умение се придобива или пък не се усвоява през периода на детството.
Начинът, по който хората израстват, определя как ще се отнасят към собствените си тела и чувства. От сбора на емоционалния заряд през детството и вродения темперамент се получават по-късните характерни черти. Но онова, което наричаме характер, не е фиксиран набор от особености, а само поредица от поведенчески механизми, които човек е придобил през първите си години. Има значителна разлика между вродените особености, които са непроменливи и не зависят от средата, и специфичните реакции в даден момент, които са усвоени, за да гарантират оцеляването. Така че обичайно проявяващите се черти може да не са нищо повече от често ползвани и несъзнателно възприети похвати. Нерядко хората се идентифицират с тях и вярват, че тези черти са неделима част от същността им. Възможно е дори да се самоупрекват, ако например се виждат и определят като „вманиачени на тема контрол“.
В действителност обаче човек няма вродена склонност към власт.
Проблемът с контрола се дължи на дълбокото безпокойство. Бебетата и децата, които смятат, че не се посрещат нуждите им, могат да изградят натрапчив поведенчески модел за изпипване и на най-малките детайли. Когато такава личност се опасява, че не е способна да владее положението, тя изпитва огромен стрес. Подсъзнателно я мъчи убеждението, че само ако може пряко да въздейства над всеки аспект от живота си, ще е способна да осигури задоволяването на своите потребности. С течение на години такива хора забелязват възмущението на другите и започват да не харесват поведението си, придобито заради някогашната липса на емоционална близост. Стремежът към контрол не е вродена, а придобита черта.
Потискането на чувствата също е такава черта, а не нещо фиксирано и предопределено. Измежду зрелите индивиди, които дадоха интервюта за книгата, нямаше нито един, дал положителен отговор на следния въпрос: Когато бяхте дете и ви измъчваха тъга, безпокойство и ярост, имаше ли някой, с когото да споделяте – бил той или тя същият, който е провокирал вашите негативни емоции? През четвъртвековната ми практика като лекар, включително десет години в палиативното отделение, не съм срещал пациент с рак или каквото и да е хронично заболяване, който да ми отговори с „да“.
Много деца се оказват принудени да се затварят в себе си, но не защото целенасочено са тласкани към това или малтретирани. Понякога и родителите са твърде уплашени от тревогите, гнева и тъгата, които долавят в малките, или пък просто самите те са твърде заети или смазани, за да обръщат нужното внимание. „Мама и татко очакваха от мен да съм щастлив“ е елементарното правило, което следват хлапетата, докато в един момент се окажат стресирани, депресирани и болни възрастни със силна тенденция да потискат чувствата си.
Избрано от: „Когато тялото казва „НЕ“. Цената на скрития стрес“, Габор Мате, Изд. „Лик“, 2006 г.
Снимка: goodreads.com
