За живота във времена на безпрецедентна несигурност, изгубен смисъл и колебаеща се вяра в Бога, безсмъртната човешка душа и вечните закони, които управляват вселената. Назаем от книгата „Мъдростта на несигурността“ (публикувана за първи път през 1951 г.) на британския философ, писател, преводач и един от най-големите авторитети в областта на източната мъдрост Алън Уотс (1915 ~ 1973).
♥ Мъдростта на несигурността. Послание за епохата на тревожността
Както изглежда, нашият живот е проблясък между две вечни тъми. И светлият интервал между тези две нощи въобще не е безоблачен ден, защото, колкото по-способни сме да изпитваме наслада, толкова по-уязвими сме за болката – а дали на заден или преден план в съзнанието, болката е винаги наша спътница. Свикнали сме да придаваме на съществуването си значимост посредством вярването, че то далеч не е това, което изглежда – че живеем за бъдеще, което ни очаква след живота тук. Ако се съди по външните признаци, съществуването ни сякаш е безсмислено. Ако животът действително свършва с болка, непълнота и небитие, какво жестоко и безплодно преживяване е той за нас, в чиято природа е да мислим и творим, да обичаме и да се надяваме. Същество, надарено с разум, човекът желае животът му да има смисъл, но му е трудно да открие такъв в онова, което вижда – ето защо за него съществуването тук би било смислено единствено ако съществува вечен порядък и вечен живот след несигурното и мимолетно преживяване на живота-и-смъртта.
Навярно не ще ми бъде простено, задето ще представя сериозен въпрос посредством лековата аналогия, но проблемът с осмислянето на привидния хаос на жизнения опит ми напомня за едно мое детско желание да изпратя някому колет вода по пощата. Получателят развързва връвта и освобождава малък потоп в скута си. Разбира се, нямаше как да погодя този номер, тъй като е невъзможно да опаковаш литър вода в хартия. Да, има хартии, които не се разпадат при намокряне, но трудността е в това да придадеш на самата вода някаква устойчива форма, а после да стегнеш пакета с връвта, без да го пръснеш.
Колкото по-отблизо се запознава човек с опитите да се решат различни проблеми в политиката и икономиката, изкуството, философията и религията, толкова по-отчетливо се оформя в него впечатлението, че най-надарените представители на нашия вид пилеят своите дарби с невъзможната и безполезна задача да се затваря водата на живота в стегнати и трайни опаковки.
Поради ред причини това би трябвало да е очевидно за човека, живеещ в днешно време. Ние познаваме така добре историята, всички пакети, които са били правени и съответно са се разпадали. Запознати сме в такива подробности с проблемите на живота, че ни е почти невъзможно да ги опростим – те ни се струват по-сложни и аморфни от всякога. Нещо повече, науката и индустрията направиха живота ни така стремителен и трескав, че с всеки изминал ден нашите пакети се разпадат сякаш все по-бързо.
Това закономерно поражда у нас чувството, че живеем във време на безпрецедентна несигурност. В последното столетие отмряха множество дълголетни традиции в семейния и социалния живот, държавното управление, икономическия ред, религията. С годините като че ли губим все повече от устоите си, оставаме с все по-малко абсолютни и неизменни истини.
За едни това е добре дошло освобождение от оковите на моралните, социалните и духовните догми. За други е пагубно и ужасяващо скъсване със здравомислието и нормалността, което неизбежно ще потопи човешкия живот в безнадежден хаос. У мнозинството хора непосредственото чувство на освобождение може би поражда краткотрайно въодушевление, което бива последвано от най-дълбока тревожност. Защото ако всичко е относително, ако животът представлява буен поток без определена форма или цел, в чиито талази не трае абсолютно нищо, освен самата промяна, той изглежда „лишен от бъдеще“, а съответно и от надежда.
По всичко личи, че хората са щастливи единствено когато има бъдеще, което да очакват – независимо дали то е по-добрият утрешен ден или вечният задгробен живот. По разни причини на все повече хора им е трудно да вярват във второто. От друга страна, проблемът с първото е, че когато дойде, трудно можем да му се насладим напълно, ако няма поне известни изгледи, че ни очакват още „добри дни“. Ако щастието ни винаги зависи от нещо, което очакваме в бъдеще, ние преследваме блуждаещ огън, който винаги ще ни се изплъзва, до момента, в който и бъдещето, и ние самите не пропаднем в бездната на смъртта.
Впрочем нашата епоха е под знака на несигурността не повече от всяка друга. Бедността, болестите, войните, катаклизмите не са нищо ново. И в най-добрите времена „сигурността“ е била винаги временна и привидна. Но пък е било възможно несигурността да бъде смекчена чрез вярата в неизменни неща, намиращи се отвъд обсега на злощастията – в Бог, в безсмъртната човешка душа и в наличието на вечни и справедливи закони, които управляват вселената.
Днес подобни убеждения са рядкост дори сред религиозните кръгове. Едва ли има обществена прослойка, нещо повече, сигурно се броят на пръсти хората с поне известно образование, у които няма следа от маята на съмнението. Очевидно е, че през последното столетие в общественото съзнание авторитетът на религията бе заменен от авторитета на науката, както и че скептицизмът, поне по отношение на духовните въпроси, е вече по-разпространен от вярата.
Упадъкът на религиозната вяра се дължи на искреното съмнение, на задълбоченото и безстрашно мислене на учени и философи с блестящ ум. Водени от изследователски плам и уважение към фактите, тези мъже се опитват да видят, разберат и срещнат живота такъв, какъвто е, без самозалъгване. И въпреки че направиха много, за да подобрят условията на живот, картината, която изграждат за вселената, като че ли оставя човека без неговата основна надежда. Цената на техните чудеса в този свят е изчезването на отвъдния свят, което повдига стария въпрос: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“. Логиката, интелектът и разумът са удовлетворени, но сърцето остава гладно. Сърцето е научено да чувства, че живеем за бъдещето. Науката може с бавни и несигурни крачки да ни осигури по-добро бъдеще – което ще трае броени години. После за всекиго от нас краят му ще настъпи. Ще настъпи краят на всичко. Колкото и дълго да се отлага този момент, в последна сметка всичко съставно се разпада на своите съставки.
Въпреки наличието на някои противоположни мнения, това е доминиращото в науката гледище. В литературните и религиозните кръгове днес често се смята, че конфликтът между науката и религията принадлежи на миналото. Има дори учени, на които много се иска да вярват, че с изоставянето на грубия атомистичен материализъм във физиката са отпаднали и основните причини за този конфликт. Но това въобще не е така. В повечето от нашите големи образователни центрове изследователите, които са се заели да изучават хипотезите и методите на науката, са на мнение, че тя въобще не се е доближила до онова, което те разбират като религиозен възглед.
Ядрената физика и теорията на относителността действително изкорениха стария материализъм, но те ни дадоха един възглед за вселената, в който има още по-малко място за идеите за абсолютна цел или замисъл. Модерният учен не е тъй наивен, че да отрече съществуването на Бог, понеже не може да го види с телескоп, или на душата, защото скалпелът не я разкрива при хирургическа операция. Той просто констатира, че идеята за Бог е логически излишна. Дори изразява съмнение, че тя въобще има някаква стойност. Тази идея не му помага да обясни нищо, което не би могъл да обясни по друг, при това по-прост начин.
Според него твърдението, че всичко, което се случва, е под Божието покровителство и промисъл, е всъщност съвсем безсъдържателно. Да твърдиш, че всичко е създадено и управлявано от Бог, е все едно да кажеш „Всичко е горе“ – което не означава абсолютно нищо. Тази идея не ни помага да правим каквито и да било проверими предвиждания, поради което от научна гледна точка тя не притежава никаква стойност. В това отношение учените може да са прави. Може и да не са. Целта ни не е да оспорваме тяхната позиция. Необходимо е само да отбележим, че този скептицизъм има огромно влияние и определя доминиращото настроение на епохата.
Становището на науката е, накратко, следното: ние не знаем, а по всяка вероятност и не можем да узнаем, дали Бог съществува. Нищо от онова, което знаем със сигурност, не предполага неговото съществуване, а всички аргументи, изтъквани в полза на това, са логически несъстоятелни. Наистина няма доказателства и против съществуването на Бог, но грижата за доказателството имат онези, които поддържат идеята. Ако вярвате в Бог, биха казали учените, вярата ви може да е основана на емоциите, но не и на логиката или фактите. Това на практика e може би равнозначно на атеизъм. Теоретически погледнато обаче, е просто агностицизъм. От съществено значение за научната добросъвестност е да не претендираш, че знаеш нещо, което не знаеш, а за научния метод – да не си служиш с хипотези, чиято проверка е невъзможна.
От: „Мъдростта на несигурността“, Алън Уотс, превод Ангелин Мичев, изд. Изток-Запад
Снимка: goodreads.com
