Умът вика, обяснява, доказва, възразява. Но „Мълчи, ум, да чуем сърцето!“ ♥ КАЗАНДЗАКИС

„Бог идваше; докато бях дете, никога не ме излъга, идваше, дете и той като мен, и поставяше в ръцете ми играчките си - слънцето, луната, вятъра…”

(Nikos Kazantzakis in his Aegina house study, during the Nazi occupation of Greece)

Синът

Циркулират в кръвта ми родителите ми, единият - див, суров, навъсен, майка ми - нежна, благодушна, свята; нося ги през целия си живот, никой от тях не е умрял, докато съм жив аз, ще живеят и те в мен и ще се мъчат, всеки в противоположна посока, да направляват мисълта и деянията ми. И през целия си живот съм се борил за едно нещо: да ги помиря, единият да ми даде силата си, а другият - нежността си, и раздорът помежду им, който непрекъснато избухва вътре в мен, да се превърне в сърцето на сина им в съгласие.

Всичко, което попадна в детското ми съзнание, се запечата в него толкова дълбоко и го поех толкова жадно, че не мога да се наситя, и сега на старини, да си го припомням и да го изживявам отново; спомням си с безпогрешна точност най-първия си досег с морето, с огъня, с жената и с дъха на света.

Ето моя първи спомен в живота: дотътрих се, пълзешком, на прага; още не можех да стоя прав; с копнеж, със страх подадох меката си глава навън, на открит въздух на двора. Дотогава гледах през стъклото на прозореца, но не виждах; но сега не само гледах, видях за първи път света; смайващо зрелище! Малката градинка на двора ми се струваше безкрайна; жужене на хиляди невидими пчели, опияняваща миризма, топло слънце, гъст като мед, въздухът блестеше, сякаш беше изпълнен със саби, и сред сабите пристъпваха към мен насекоми с пъстроцветни неподвижни криле, изправени, като ангели. Изплаших се, изпищях, очите ми се напълниха със сълзи и светът изчезна.

Друг път, помня, един мъж с остра, бодлива брада ме взе на ръце и ме отнесе на пристанището. Колкото повече наближавахме пристанището, толкова по-ясно чувах как един звяр реве и въздиша, сякаш заплашваше или сякаш беше ранен; а аз се страхувах, мятах се в ръцете на мъжа, исках да избягам и пищях като птица. Изведнъж - остра миризма на рожкови, на катран и гнили цитруси. Целите ми недра се разтвориха, за да я поемат, и запращяха. Подскачах и пърхах сред косматите ръце, които ме носеха, и след един завой на пътя - какъв беше този звяр, каква свежест, каква безкрайна въздишка - цялото море, тъмносиньо, кипящо, само шумове и миризми, се изля разпенено в мен; рухнаха меките ми слепоочия и главата ми се изпълни със смях, солен въздух и страх.

А след това си спомням една жена, наша съседка, Аника; млада майка, пухкава, младоженка; дълги руси коси, големи очи; аз ще да съм бил на около три години; нея привечер си играех на двора, градината ухаеше на лято. Жената се наведе, взе ме, постави ме на скута си и ме прегърна, а аз затворих очи, притиснах се към разтворената й пазва и душех тялото й. Топло ухание, гъсто, възкисела миризма на мляко и пот, дъхтеше младоженското тяло, а аз я вдишвах премалял, вкопчен в изпънатата гръд. И изведнъж ми се зави свят, стана ми лошо; а съседката се уплаши, смъкна ме и ме постави между две саксии с босилек, цялата изчервена. И оттогава не ме постави никога повече на скута си, гледаше ме с големите си очи, много нежно, и се усмихваше.

А през една лятна нощ седях пак на двора ни, на столчето си. Помня, вдигнах очи и видях, за първи път, звездите. Скочих и завиках ужасен: „Искри! Искри!“ Като безкраен пожар ми се стори небето, и малкото ми тяло изгаряше в него.

Такъв беше първият ми досег със земята, с морето, с жената, със звездното небе. И досега дори, в най-съкровените мигове на живота си, със същия неизменен трепет, както когато бях дете, изживявам тези четири страшни елемента. И не само тогава, и днес дори, чувствам, че изживявам дълбоко - колкото най-дълбоко могат душата и тялото ми - тези четири елемента, когато успея да изпитам същото изумление, страх и радост, които те породиха в мен като дете. И понеже това бяха първите сили, които, осъзнато от мен, овладяха душата ми, и четирите се сляха неотделимо в мен и образуваха едно цяло. Сякаш това е едно и също лице, което само сменя маските си. Когато гледам звездното небе, то ми изглежда ту като цъфнала градина, ту като мрачно и опасно море, ту като мълчаливо, обляно в сълзи лице.

И още нещо: всяко мое вълнение, всяка моя идея, и най-абстрактната дори, е съставена от тези четири първични елемента; и най-метафизичният проблем приема в мен материално тяло, топло, като дъха на море, и на земя, и на човешка пот. Словото, за да стигне до мен, трябва да се превърне в топла плът. Само тогава разбирам, когато мога да помириша, да видя и да докосна.

Освен тези първи четири досега, дълбоко влияние върху душата ми оказа и едно случайно събитие; случайно ли? Страхливецът ум, който трепери да не изтърве някоя нелепост, та да се накърни достойнството му, назова с такива боязливи, благоразумни, неопределени слова това, което е неспособен да обясни. Ще да съм бил четиригодишен и за Нова година баща ми ми направи подарък, „добра ръка“, както казваме в Крит - един въртящ се глобус и едно канарче. Затварях вратата и прозорците на стаята си, отварях клетката и пусках канарчето на свобода; а то беше свикнало да каца върху земното кълбо и да пее. По цели часове; а аз, затаил дъх, го слушах.

Струва ми се, че тази много обикновена случка, повече от всички книги и всички хора, с които по-късно се запознах, оказа влияние върху живота ми. Години наред обикалях ненаситно света, поздравявах и се сбогувах с всичко, и чувствах, че главата ми е земно кълбо, а върху мозъка ми е кацнало едно канарче и пее. Описвам с подробности детската си възраст не защото очарованието от първите спомени е толкова голямо, а защото в тази възраст, както и в сънищата, една наглед незначителна случка разкрива, по-добре от всякакъв психологичен анализ по-късно, без труфила, истинския душевен облик. И тъй като изразните средства през детската възраст или в съня са много прости, и най-сложните вътрешни ценности се отърсват от всичко излишно и остава само тяхната същност.

Мек е мозъкът на детето, крехка е плътта му, слънцето, луната, дъждът, въздухът, тишината, всичко се стоварва върху него, бухнало тесто е той, и те го месят. Детето поглъща ненаситно света, приема го в недрата си, асимилира го и го превръща в дете.

Помня, често седях на прага на къщата ни, слънцето грееше, въздухът пареше, в една голяма къща в махалата мачкаха грозде, целият свят миришеше на шира, а аз затварях блажено очи, протягах ръце с разтворени длани и чаках; и Бог идваше; докато бях дете, никога не ме излъга, идваше, дете и той като мен, и поставяше в ръцете ми играчките си - слънцето, луната, вятъра. „Подарявам ти ги - казваше ми той, - подарявам ти ги, поиграй си с тях; аз си имам други.“ Отварях очи, Бог изчезваше, но в ръцете ми оставаха играчките му.

Притежавах, но не знаех това, не го знаех, защото го изживявах, всемогъществото на Бога; сътворявах както си исках света. Меко тесто аз, меко тесто и той. Помня, от всички плодове, когато бях малък, най-много обичах черешите; хвърлях ги в кофа с вода, навеждах се и им се любувах - черни или червени, хрупкави, веднага ставаха по-големи, щом потънеха във водата; но когато ги изваждах, виждах, за голямо мое разочарование, че се смаляваха; затварях тогава очи, за да не ги гледам как се смаляват, и ги пъхах, такива огромни, каквито ми изглеждаха, в устата си.

Този дребен факт разкрива цял един метод, чрез който възприемам действителността, дори сега, на старини; претворявам я, правя я по-светла, по-хубава, по-прилягаща на целта ми. Умът вика, обяснява, доказва, възразява; но един глас се надига в мен: Мълчи, ум, да чуем сърцето!“ - вика му той; кое сърце? Същността на живота, безумието; и сърцето започва да пее.

„Не можем да променим действителността - казва един мой любим византийски мистик; - нека тогава променим окото, което гледа тази действителност.“ Това правех, когато бях дете; това правя и сега в най-творческите мигове на живота си.

Какви чудеса са, наистина, окото, ухото, мозъкът на детето, как поглъщат ненаситно този свят и се изпълват! Птица с червени, зелени, жълти крила е светът; и колко я гони детето, за да я хване!

Действително, нищо не прилича толкова много на божието око, колкото детското око, което за първи път вижда и сътворява света. Хаос е бил преди това светът, всички твари, животни, дървета, хора, камъни, са преминавали безразборно пред детското око, не пред него, вътре в него, всичко, форми, цветове, гласове, миризми, светкавици, и то не е можело да ги закрепи, да ги подреди. Светът на детето не е направен от кал, та да издържи, направен е от облак, свеж ветрец повява от детските слепоочия и светът се сгъстява, разрежда се и изчезва. Също така, преди Сътворението, ще да е преминавал пред божието око и хаосът.

Слава Богу, живо е още в мен, пъстроцветно, шумно, свежо, това видение от детските ми години; то поддържа ума ми непокътнат, незасегнат от покварата и не позволява да увехне и пресъхне. То е свещената капка от живата вода, която не ми дава да умра. Когато пиша и искам да говоря за морето, за жената, за Бога, скланям глава на гърдите си и се ослушвам, за да чуя какво казва детето вътре в мен, то ми диктува, и ако ми се случи да се доближа някак със слова до тях и да разкажа за тези велики сили - морето, жената, Бога - на детето, което е още живо в мен, дължа това. Ставам отново дете, за да мога да гледам с девствени очи, винаги за първи път, света.

От: „Рапорт пред Ел Греко”, Никос Казандзакис, Αναφορά στον Γκρέκο, 1961,, изд. Ентусиаст
Снимки: protothema.gr, KAZANTZAKIS PUBLICATIONS

2925 Преглеждания