Хората са се родили един за друг. Или ги научи на това, или ги понасяй ♥ Марк АВРЕЛИЙ

„Всеки губи само живота, който живее, и живее само живота, който губи.“

 За хората, достойнството на човешката душа и философията на живота, с думите на прочутия император философ Марк Аврелий Антонин (121 ~ 180 г.), назаем от малката книжка с личните му записки „Към себе си“ (Изд. Кибеа)

Щом отворя очи, да си кажа: „Ще срещна любопитни, неблагодарни, надменни, коварни, завистливи хора, ще срещна егоисти. Станали са такива, защото не знаят какво е добро и какво – зло“. А аз понеже съм съзрял, че природата на доброто е красивото, а на злото – грозното и че дори природата на този, който греши, ми е сродна, не със същата кръв и семе, а защото е причастна към ума и има в себе си божествен дял, знам, че никой от тези хора не може да ми навреди и никой с нищо грозно не ще ме засегне. Нито мога да се разгневя на своя сроден, нито да го намразя. Родили сме се за съдружие като краката и ръцете, като клепките и зъбите на горната и долната челюст. Да си противодействуваме е противно на природата. А да се възмущаваме и отвръщаме от някого е един вид противодействие.

Отхвърли жаждата за книги, за да умреш не в роптаене, а наистина благ и от сърце благодарен на боговете. Припомни си откога отлагаш тия работи и колко пъти взимаш отсрочка от боговете, без да я спазваш. Нужно е вече да разбереш от коя вселена си част и на кой неин уредник си издънка и че е определен пределът на твоето време. Ако не го употребиш, за да се проясниш, то ще си отиде и ти ще си отидеш и повторно няма да бъде възможно.

Нищо по-жалко от човешкото същество, което обикаля навсякъде, изследва, както казва философът, „дълбините на земята“и прави заключения за това какво става в душата на ближните му, но не разбира, че е достатъчно да бъде само при своя вътрешен бог и да му служи истински. Да му служиш значи да се опазиш чист от страсти, от прибързани действия и да не недоволствуваш срещу това, което вършат боговете и хората. Божиите дела трябва да се почитат за съвършенството си, човешките да се обичат поради нашето сродство, а понякога да се изпитва и един вид състрадание към хората, задето не познават доброто и злото. Този недъг не е по-малък от оня, който лишава от възможността да отличаваме бялото от черното.

Дори три хиляди години да живееш и десет хиляди по толкова, все пак не забравяй, че всеки губи само живота, който живее, и живее само живота, който губи. До едно и също се свеждат най-дългото и най-краткото. Настоящето за всички е еднакво и губеното е еднакво и това, което оставяме, изглежда толкова незначително. Защото човек не губи нито миналото, нито бъдещето. Как може да му се отнеме това, което няма. Та тези две положения трябва да са постоянно в мисълта ти – първо, че от вечни времена всичко пази непроменен вида си и се върти в кръг и че няма значение дали ще го гледам все същото сто години, двеста години или безкрайно време; второ, че и дълголетникът, и този, който умира съвсем млад, губят едно и също. Човек може да бъде лишен само от настоящето, понеже само него притежава. Никой не губи това, което няма.

Човешката душа се лишава от достойнство най-вече, когато по своя воля се превръща в един вид оток на света. Защото да недоволствува от нещо ставащо, значи да отстъпва от природата, която обхваща като свои части природите на всички останали неща. После – когато се отвръща или се насочва срещу някого, за да навреди, както се случва с душите на разгневените хора. На трето място тя се лишава от достойнство, когато е надмогната от удоволствие или мъка. На четвърто – когато лицемери и върши или говори нещо изкуствено и противно на истината. На пето място  когато не насочва делата и начинанията си към никаква цел, а върши всичко напосоки и без контрол, след като и най-незначителните ни действия е редно да се осъществяват с отнасяне към цел. Цел за разумните същества е следването на разума и закона на най-висшия град и държава.

Времето на човешкия живот е миг, същността нещо изтичащо. Възприятията замъглени, връзката на тялото като цялост лесно разрушима, душата блуждаеща, съдбата непредвидима, пребъдването на името спорно. Накратко казано, всичко свързано с тялото е река, а всичко, принадлежащо на душата, сън и дим, животът е война и пребиваване на чужденец, бъдната слава – забрава. Какво може да ни напъти тогава? Само едно – философията. Тя е в това да пазим вътрешния си бог неопетнен и безметежен, надмогнал удоволствието и мъката, да не допускаме да върши нещо напосоки, лъжливо и лицемерно и да изпитва нужда някой да прави или да не прави нещо. Освен това да приема случващото се и отреденото нему като идващо някъде оттам, откъдето е дошъл сам той. И във всички случаи да очаква смъртта със спокойната мисъл, че тя не е друго, а разпадане на елементите, които влизат в състава на всяко живо същество. Ако не се случва нищо страшно на самите елементи при непрекъсната промяна на всеки в друг, защо да се опасява човек от промяната и разпадането на всичко? Става съобразно природата. А нищо лошо не е съобразно природата.

От: „Към себе си“, Марк Аврелий, ИК Кибеа
Изображение: 
commons.wikimedia.org

5237 Преглеждания