Вирусът е пратеник на природата, който се „храни“ с равнодушието, презрението и омразата помежду ни

„Вирусът ни показва корена на проблема - трябва да поправим самите себе си“, споделя в последната си статия д-р Михаел Лайтман – професор по онтология и теория на познанието, доктор по философия, магистър по биокибернетика, основател и президент на университета Bnei Baruj и института Ashlag, автор на над 40 книги, преведени по цял свят. За уроците, на които ни учи пандемията и пътя, по който да сътворим нашия нов свят, с думите на уважавания учен. 

♥ Повтарящи в училището на живота

Опитваме се да върнем децата в училище, но самите ние не учим, не сме в крак със събитията. Затова ще останем в същия клас за втора година. В навечерието на излизането от карантината се оказа, че децата, въпреки обикновено несимптоматичния ход на болестта, разпространяват коронавируса не по-малко от възрастните. Това постави в безизходица израелската образователна система, която просто няма пари да организира безопасността в традиционните рамки.

„Капсулираното“ обучение изисква проветриви помещения или открити площадки, но от къде да ги вземем и как да ги приспособим към израелските климатични условия? Малките групи изискват повече учители, а те трябва да бъдат наети и подготвени.

Освен това не знаем как ще протече епидемията и какви други изненади ни е приготвила. Днес тя изисква капсули, а утре ще изисква, например учител за всеки ученик или детска учителка за всяко дете.

В тази ситуация няма добри решения. Всички ние – деца и възрастни – сме хванати в капан и не можем да се върнем в познатия свят. Не става въпрос само за училищата: затворени са цели сфери и за да ги отворим, първо трябва да отворим нещо в себе си.

От самото начало на епидемията предупреждавах, че тя ще промени обществото и света. Днес всички говорят за това. Но ние не приехме тази мисъл и упорито чакаме да се върнем в миналото. Епидемията за нас е извънредна ситуация, макар и в световен мащаб, която все някога ще свърши.

Но грешим. Това не е извънредна ситуация, а нов свят, който чука на вратата и ни променя, независимо дали искаме или не. Той има други закони и други цели, разбива „неразрушимите“ традиции, залага нови традиции и най-важното, изисква от нас да участваме в процеса. Докато не започнем да участваме, вирусът няма да ни пусне.

Театър на абсурда

Още през юни казах, че стратегията за борба с коронавируса не трябва да се ограничава само с рестартиране на схемата отпреди кризата. В крайна сметка светът преживява не само пандемия, но и качествена трансформация на отношенията. От край време самите ние с качеството на нашите връзки определяме качеството на нашия живот. Просто казано, както се отнасяме един към друг, така и живеем. А знаете как се отнасяме един към друг. Личните, социалните, международните отношения – всичко е отровено.

Наближава година, откакто Природата ни води през тематичния парк COVID-19, показвайки ни, от какво да се откажем, какво да променим, какво да създадем. Ние неохотно влизаме в павилионите със смесено чувство на недоверие и отвращение: „Сериозно ли? Заради някакъв вирус да се откажем от егоистичната рутина, да се грижим един за друг? Да се дистанцираме външно и да се сближаваме вътрешно? Това е абсурдно!“

Всъщност е абсурдно, когато човек отказва да приеме очевидното, защото не му харесва. Започна нов етап на развитие, светът навлезе в поредица от тектонични изменения, а ние предпочитаме да ги виждаме като „коронавирусно недоразумение“.

И затова нямаме добри решения. Ако отворим училищата и предприятията е лошо, ако не ги отворим, пак лошо. Няма тактика, няма стратегия и не може да има. Правим крачка назад и със страх очакваме отговора на вируса. Така не можем да решим проблема.

Промяна на курса

Рано или късно ще трябва да започнем да правим крачки напред. А за да ги направим, трябва да разберем, че въпросът изобщо не е да отворим или да не отворим училищата, предприятията, спортните зали и т.н. Въпросът е как можем да спрем да бъдем чужди един за друг, как да отворим сърцата си. Такава е днешната ни задача – да се адаптираме, да се отворим за следващото състояние на развитие, в което да се издигнем над противопоставянето на единството.

„Променете се, – ни казва Природата, – сближете сърцата си, опитайте се да се разберете, бъдете готови да отстъпите в нещо в името на силната вътрешна връзка, както роднините в семейството постъпват един с друг. Когато установите такива отношения, ще разберете какво и как да отворите, и какво никога вече няма да се отвори, защото вече не се нуждаете от него.“

И дори все още да не вярваме, дори все още да се надяваме и да изчакваме, какво ни пречи да опитаме? Какво ще загубим от това? Добрите отношения не изискват пари. Те дори не изискват особено желание, достатъчна е елементарна готовност. В крайна сметка, как по-лесно и по-бързо да се прекъсне веригата на заразяване, ако не с искрена грижа един за друг? Това е ясно. Спира ни само психологическата бариера.

Затова вирусът не си тръгва. Той е пратеник на природата, той се „храни“ с негативите между нас: равнодушие, презрение, омраза. Ние се караме и хапем и той се размножава. Сами го култивираме  и го храним  в токсичната си среда. Цялото човечество е неговата чаша на Петри.

В това има и плюс: вирусът ни показва корена на проблема –  трябва да поправим самите себе си. Въпреки това все още се опитваме да поправим коронавируса, а не себе си, без да виждаме системност и взаимосвързаност във всичко, което се случва с нас.

Някой ден, след като го разберем, ще започнем да култивираме съвсем различни, противоположни отношения и ще запълним пространството между нас с позитив. Но защо да чакаме? Защо да се записваме като повтарящи? Нашите незавършени уроци висят над нас като мъртъв товар и ни влачат към дъното.

Източник: laitman.bg
Снимка: youtube.com - Михаел Лайтман - България