От какво ни е страх? От живота, без сянка от съмнение ♥ Пиер ДАКО

(The Man Made Mad by Fear, c.1843 - c.1844, Gustave Courbet)

♥ Само да не се опозная!

Мнозина се страхуват от това, което биха могли да открият за себе си. Човек би казал, че възможното им величие ги плаши. А може би се боят да не се окажат „други“? Може би ги е страх да напуснат удобните си затвори, лъжливата си сигурност, илюзиите, които хранят за себе си?

Така или иначе животът на много хора представлява камара от идеи, почерпани отвсякъде и водещи доникъде.

Един поучителен пример...

Можем да сравним задължителното адаптиране към по-ниското „средно“ ниво с модулираната вълна на радиопредавателите.

Както е известно, високочестотната, „носеща“ вълна е „модулирана“ от излъчвания сигнал (музика, глас и т. н.), който е нискочестотен. Но вместо ниската честота да се нагоди към високата, става точно обратното. Високата честота бива смазана, модулирана, нагодена към излъчвания сигнал.

Не се ли получава същото и когато високите честоти на дадена афективност или интелигентност са принудени да се приспособят към наложените средни честоти?

♥ Затваряне и заключване

Много хора представляват „затворени системи“. Те обитават затворени къщи, имат затворени приятелства, затворени семейства и затворени образования. Това също е вид интегризъм, който им носи мнима сигурност. Подобни хора не допускат нито една „информация“, която не се вписва във вижданията им, да проникне в тяхната крепост. Нужно ли е отново да споменаваме ролята на интегристкото възпитание, което ги е научило как да се обличат, как да се държат, с кого да общуват? Но иди им го кажи!

Какво да се прави? Всяко отваряне на личността към света и към информациите, които идват оттам, я обогатява и заедно с това е източник на потенциална несигурност.

Затова трябва да се запитаме при какви обстоятелства се чувстваме несигурни, да опознаем вътрешните си демони, след което да открием начин да ги елиминираме и да си кажем, че всяка блокирана, постоянна, не поставяна под въпрос сигурност е вид интегризъм и причинява смъртта на частица от самите нас.

♥ Ние в един жест

А Сартр казва: „В най-незначителното и най-повърхностното поведение се съдържа целият Човек.“ Ще рече, че нищо не е незначително, нито повърхностно, и че всичко в поведението ни „говори“ за личността и живота ни като цяло.

Човек не е някакъв „сбор“, той е нещо единно. Вярно е - трябва да го повторим, - че повечето хора се чувстват така, сякаш поредица от случайни събития са оформили от тях някакъв „пъзел“, от който липсват много частици, потънали в забравата на несъзнаваното.

Ние напомняме холограма, всеки фрагмент от която носи цялата информация за личността ни. Най-малкият жест, най-беглият поглед, най-незначителната дума или постъпка не само съдържат цялата ни история, те са цялата ни история. Напълно логично е, ако се позамислим.

Никой наш жест, никоя наша постъпка, никое наше чувство не е ново. Ако притежавахме способността да „виждаме“ информацията, съдържаща се в една постъпка или в едно чувство, щяхме да обхванем с поглед целия си живот в „сгъстен“ вид. От какво ни е страх?

Ако можехме за миг да зърнем несъзнаваните си затвори, сигурно бихме се ужасили. Но мнозина биха се уплашили още повече, ако за част от секундата застанеха лице в лице с възможната си свобода.

От какво ни е страх? От живота, без сянка от съмнение. Затова си измисляме теории и им се подчиняваме уж по своя воля - всъщност повечето от тях направо ни поробват. Затова сме си изфабрикували всякакви идеали, идеологии, традиции, обичаи, морал, философии, кодекси на честта...

Така сами издигаме стените на тъмницата, от която после се чудим как да се освободим.

„Преди да излезе от затвора си, човек трябва да признае, че се намира вътре в него. Клопката, в която е попаднал, е собствената му емоционална и характерова структура. Няма смисъл да си изгражда теории за естеството на затвора - единственото, което трябва да направи, е да признае неговото съществуване и да потърси изхода му. Всичко друго е безполезно: безполезно е да се възпява мъката, както прави чернокожият роб; безполезно е да се съчиняват поеми за прекрасната свобода -такава, каквато си я представяме в затвора, - на която ще се наслаждаваме, когато излезем от него; безполезно е да си обещаваме свободен живот след смъртта, както прави католицизмът, или да славим безкрайното си невежество подобно на филосфите на примирението... Първото нещо, което трябва да сторим, е да потърсим изхода на затвора.“

От: „Психология и вътрешна свобода“, Пиер Дако, изд. „Колибри“
Картина: The Man Made Mad by Fear, c.1843 - c.1844, Gustave Courbet, commons.wikimedia.org