Как неблагополучията в междуличностните отношения се превръщат в болест ~ Уилям ГЛАСЪР

„Теорията на избора“ на Уилям Гласър обяснява, че ние, при всички житейски ситуации, неизменно избираме сами всичко, което вършим, включително и нещастието, което изпитваме. Най-добрият начин да усвоим теорията на избора е като се съсредоточим върху въпроса защо винаги избираме присъщи на всички хора нещастни изживявания и реакции, но с убеждението, че те се случват единствено и само на нас. Книгата на известния американски психиатър Уилям Гласър (1925 ~ 2013) е опит да се отговори на въпроса, който почти винаги си задаваме в моменти на нещастие: „Как да направя така, че да живея живота, който харесвам, но това да не ми пречи да се разбирам с хората, на които държа?“

(Edvard Munch, Despair, 1893-1894)

Много по-лесно е да потънем в депресия или да боледуваме психосоматично, отколкото да погледнем истината в очите и да потърсим нова връзка или нова работа, особено ако вече е имало случаи да бъдем отхвърлени, а повечето от нас са изживявали подобни ситуации.

Но въпреки че депресията ни създава известно усещане за контрол, цената за него е много висока - собственото ни чувство на дълбоко нещастие. Ето защо твърде често, дори докато сме в депресия, постоянното ни усещане за мрачно отчаяние ни подтиква да търсим по-добри за нас решения. Възможно е да изглеждаме примирени с положението си, но всъщност да не сме. В човешките гени не е заложено безропотно примирение с чувството за отчаяние и разочарование, каквото ни носи неудовлетворителната междуличностна връзка. В такива случаи творческата ни система обикновено се задейства веднага, независимо че предложението и може да бъде не само неефективно, но в някои случаи дори психически или физиологично по-вредно, отколкото е самата депресия. Но при всички положения целта на намесата й е да се опита да открие някакъв нов тип цялостно поведение, което да доведе до решаване на проблема.

И все пак, доста често хора, които не могат да открият начин да упражняват по-ефективен контрол над живота си или пък по една или друга причина не желаят да се откажат от мъчителната за тях междуличностна връзка, избират да останат депресирани през целия си живот. Депресията често е придружена и от други психосоматични симптоми, но в много от случаите обикновено се появява някакво ново автоимунно заболяване, като ревматоиден артрит например. Чрез него творческата система на съответния човек му създава усещане за известен контрол над живота му. Независимо че този контрол е само привиден, усещането все пак е достатъчно силно, за да го накара да се откаже от подсъзнателния си избор да бъде депресиран.

Точно такъв бе случаят с две мои клиентки с ревматоиден артрит. Това автоимунно заболяване им създаваше усещане за нещо осезаемо, което да винят за състоянието си и към което да насочат вниманието си. Истината беше, че те просто не искаха да си отворят очите, за да потърсят причините за неудовлетворителните си брачни връзки и да се опитат да ги променят. И двете жени бяха решили да останат при съпрузите си, като подсъзнателно се страхуваха от евентуални промени и поради това не желаеха да преразгледат начина, по който бяха установени брачните им връзки.

Но освен физиологичните автоимунни заболявания, много по-често срещано явление е полудялата ни творческа система да ни предлага обикновено едно, но понякога и цяла група от нови психологически поведения - постъпки, мисли, чувства. Психиатрите определят тези променени типове цялостно поведение, заедно с депресията, като душевни заболявания. Повечето от тях се проявяват под формата на неврози, психози, мании или физическа болка, обикновено главоболие или болки в гърба, за която не се открива физиологична причина.

Ако автоимунното заболяване е психологическо, възможно е никога, дори при консултация, да не открием причината, поради която сме го избрали, но има все повече научни доказателства, че то почти винаги е свързано с някакъв проблем в междуличностните връзки. Този проблем може и да няма пряко отношение към любовта, а примерно да отразява желанието ни да получаваме повече грижовно отношение от страна на околните или пък да ни се налагат по-малко изисквания в една или друга област от живота ни. Но при всички положения всяко автоимунно заболяване, психическо или физиологическо, е белег, че някоя важна за нас междуличностна връзка не е удовлетворителна. Човекът наистина е социално животно и сериозните неблагополучия на междуличностните му взаимоотношения и връзки може действително да го доведе до лудост и болест.

И все пак, това че собствената ни творческа система ни предлага подобни типове поведение, наречени душевни заболявания, не означава, че сме длъжни да ги приемем. При психозите творческата система ни предлага халюцинации и самозаблуди, дори нарушения във физическата дейност, при това толкова настойчиво и силно, че ни е трудно да не ги приемем. А ако животът ни е почти напълно лишен от ефективен контрол от наша страна, често се оказва и почти невъзможно да ги отхвърлим. Това е така, защото дълбоко в гените ни е закодиран мощният природен постулат за съхранение на вида, който ни диктува на всяка цена да се опитваме да овладяваме гнева си, защото проявата му може да се окаже убийствена за нас или за околните. Също така много често ние подсъзнателно използваме тези симптоми било за да отправим зов за помощ, било за да избегнем необходимостта да се погрижим сами за себе си или да преразгледаме старата и да потърсим нова междуличностна връзка. В такива случаи подходящата консултация често може да убеди съответния човек да престане да приема разрушителните психологически предложения на собствената си творческа система. Но дори без консултации, не всеки, който е приел подобно предложение за лудост, остава за цял живот луд.

Стотици хиляди хора, чийто живот понастоящем е съвършено нормален и щастлив, в миналото си са имали епизоди на лудост. Други милиони са избирали депресия, фобия, мания, компулсивно поведение, тревожност, паника или болки без физиологическа предпоставка, но после са се отказвали от тях и са заживявали нормално. Самостоятелно или с помощта на консултации те са избирали да отхвърлят тези предложения на творческата система и са си възвърнали способността да упражняват ефективен контрол над собствения си живот. И най-сетне, възможно е собствената ни творческа система да ни предложи идеята за самоубийство: веднъж завинаги да се освободим от проблема, а заедно с него и от мъката и болката си. Извършването на самоубийство е последната и най-отчаяна крачка на човешката творческа система. Но ако на хората с такива помисли им се предложи консултация и помощ, те обикновено я приемат и избягват тази последна крачка.

За мен е важно да разберете, че моят подход към клиенти с подобни заболявания не означава липса на състрадание към болките им. Никога не ги обвинявам и дори не им казвам направо, че те сами са избрали своите болезнени и саморазрушителни симптоми. Но ги насочвам към идеята, че има и други, по-благоприятни за тях възможности и им помагам да направят по-добър избор, както и да осмислят и подобрят междуличностните си връзки. Освен това ги запознавам с теорията на избора и им показвам как да я прилагат. Почти във всички случаи хората откликват охотно на възможността да се откажат от мъчителните си симптоми, като възвърнат контрола над живота си по различни, по-добри за тях начини. Убеден съм, че не е никакво състрадание това да се държиш към дълбоко нещастните и отчаяни хора като към безпомощни, безнадеждни и неспособни да се справят сами с живота си, независимо какво се е случило с тях. Състраданието означава да откриеш и да вярваш в истината, както и в способността на хората да я приемат, да я осмислят и да я използват за свое собствено добро. Състраданието се изразява в това да съдействаш на човек, който страда да помогне на самия себе си.

Целият ми дългогодишен опит показва, че когато на хората им се помогне да видят и да възприемат психологически си проблем просто като една от многото възможности за избор, това за цял живот освобождава съзнанието им от парализиращото чувство на безнадеждност, защото отхвърля загадъчността и страха, че ги е сполетяло нещо непреодолимо и извън техния контрол. Осъзнаването, че съществуват и други възможности за избор и че могат веднага да се насочат към един по-различен, по-ефективен и по-удовлетворителен начин на живот освобождава творческата система на хората и тя започва да им предлага решения, които да не им нанасят вреда, а да ги правят щастливи.

Избрано от: „Теория на избора“, Уилям Гласър, ИК „Кръгозор“
Изображение: Edvard Munch, Despair, 1893-1894