Лицемерието диктува всички човешки взаимоотношения | Валдо БЕРНАСКОНИ

Зад кулисите на маските и страховете, които владеят човешкото същество, споделено от популярния швейцарски психотерапевт

Човекът – кутре

Има едно нещо, което все не ми се връзва – така и не успях да проумея докрай какво толкова печелят хората, които „живеят за другите”. Познавам много индивиди, които упорито продължават да мислят, че трябва да „живеят, за да се харесват на някого”.

Всичко започва, когато някой, който и да било, каже – „Направи го за мен!”. Обикновено този някой след това допълва – в името на мама и татко. Очевидно мошеничество. Изиграни са чувствата, защото зад „направи го за мен” се крие и мирише на чист рекет – „ако не го направиш, горко ти!”. И така го правим днес, правим го утре, научаваме се да се държим като добри, дресирани кутрета и в края на краищата се залъгваме, че да правим нещо все за другите е добродетел.

Но както започнем да се държим, такива и ставаме. Крачката е много малка. И един хубав ден, сме „такива, каквито другите ни искат”, но далече, много по-далече от нашето истинско Аз. Тогава онова, което мислят другите, става по-важно от това, което мислим ние самите. А самооценката ни отива по дяволите.

Психичният ни свят е оцапан от неискрен стремеж към благоприличие. Начинът ни на мислене е омърсен от безумната норма, според която все трябва да правим нещо за другите. Чувството ни за реалност е заразено с хиляди „майчини и бащини препоръки”. И така „послушното кутре”, което ни е набито в мозъците, оплесква с изпражненията си същността на Аз-а, който сега вече се разделя на три части:

  1. Едно фалшиво Аз, което говори, комуникира.
  2. Едно истинско Аз, което мисли (за щастие само мисли!) и ни подтиква да действаме според истинските ни потребности.
  3. Едно Аз-кутре, което се самонаказва и оправдава постоянно, което се страхува да бъде честно и да следва именно това, което мисли истинското Аз.

Лицемерието диктува всички (или почти всички) човешки взаимоотношения. Още по-лошо – колкото по-близки са тези отношения, толкова по-фалшиви са. А абсолютният връх се достига – и как би могло да бъде иначе – в отношенията между родители и деца, между съпруг и съпруга, годеник и годеница.

Истински фестивал на лъжата и фалша. На тази сцена истинското Аз изпада на втори план. Доминира Аз-ът на послушното дресирано кутре. „Съюзите” се разпадат прекалено бързо. Процъфтяват лъжите – върхът на човешката глупост.

От истината боли. Така е. Но лъжата е по-лоша, защото стресира. Принуждава ни да се държим фалшиво, да говорим измишльотини, изисква от нас актьорски способности, достойни за холивудска звезда. Затова лъжата е стрес! Казвам това не за да правя реверанс на моралността, която в случай няма нищо общо. Лъжата е вредна за нашето аз и за Аз-а на другия. Сред купища от лъжовни, празни приказки създаваме абстрактни и лъжовни връзки. Отношения, в които Аз и Ти губят идентичността си,превръщат се в нереални Аз и Ти, виртуозни еквилибристи, плод на фантазиите  ни. Истината остава погребана под лъжата „правя всичко за теб”. Върху безсмислицата „правя всичко за теб” почиват стерилните връзки, ражда се страхът от израстване, от отговорност. А натрупаното впоследствие напрежение поражда враждебност и въпреки лъскавата фасада връзката рухва.

О, бедни модерни човече, рицарю на  доброто възпитание, на културата, на  привидността и на властовата невроза!

Бедни съвременни човече с твоя вечно нерешителен, протакащ морал…

Бедни днешни човече, ти, който мислиш това, което не казваш, и казваш това, което не мислиш, ти, който си разбъркал абсурдно реда на ценностите си, а именно:

  1. Възпитание
  2. Моралност
  3. Привидност
  4. ЧЕСТНОСТ (на последно място)

Ти, който се  правиш на справедлив, верен на персонажа, който си си наложил да играеш, ти не си даваш сметка, че си подлец, низък и безмозъчен.

Добре, да продължаваме да живеем за другите, да правим това, което другите мислят или очакват от нас. Да приемаме превъзходството на Другия над нашето Аз, като се правим на правилни, социокомфортни, добрички.

В края на жизнения ни път, когато погледнем назад в огледалото за обратно движение и видим целия път на нашето съществуване, може би ще си дадем сметка, че не си е струвало. И може би с последния си останал дъх ще прокълнем своето малодушие.

Какво ще кажете за един хубав душ от честност, най-малкото, за да измием гърба си от вонята на фалшивия морал? За да премахнем безсмислените връзки, нарушаващи равновесието на нашето Аз, да убием кутрето, за да станем истински?

От: „И ето го: Хомо Невротикус Нормалис!” Наръчник по неорайхианска теория и диагностика, Валдо А. Бернаскони, превод: Мадлен Алгафари, изд. „Джуниър Партнърс” 2007

34858 Преглеждания