„Лекарска грижа за душата означава да дадем сили на човека да страда пред лицето на едно съдбовно необходимо страдание.“
Лекарска грижа за душата означава да дадем сили на човека да страда пред лицето на едно съдбовно необходимо страдание. Тук не става дума за възстановяване на работоспособността и на способността за наслада (в съответния случай тези две способности са невъзвратимо загубени), а за изграждане на способността за страдание.
В крайна сметка обаче способността за страдание не е нищо друго освен способността за осъществяване на ценностите на нагласата, както ние ги наричаме. Не само съзиданието (съответстващо на работоспособността) може да придаде смисъл на съществуването - тогава говорим за осъществяване на творчески ценности - и не само преживяването (съответстващо на способността за наслада), срещата и обичта - тогава говорим за ценности на преживяването - могат да направят живота смислен, но също така и страданието; тук става дума не само за някаква възможност, а за възможността да се осъществи най-висшата ценност, за възможността да се осъществи най-дълбокият смисъл. Човек може да придаде смисъл на живота си, като извърши дело или създаде произведение.
Човек може да придаде смисъл на живота си и като отвори себе си за красивото, доброто, истинното или като преживее дори един-единствен човек в неговата същност, в неговата неповторимост и своебразие, т. е. когато го преживее като Ти, кога то го обича. Но и човекът, който се намира в безизходно положение и нито може да осъществи ценности чрез действия, нито е в състояние да придаде смисъл на живота си посредством преживявания - този човек също може да придаде смисъл на живота си, а именно по начина, по който се отнася към тази своя съдба, към това свое безизходно положение, по начина, по който поема върху себе си своето съдбовно необходимо страдание: тъкмо така му се дава една последна ценностна възможност. Защото в истинното съдбовно страдание за човека се отваря последният, дори най-големият шанс за осъществяване на смисъла и на самия себе си.
Така животът има смисъл до последния си миг - той запазва своя смисъл до последния си миг, тъй като възможността за осъществяване на ценности, тъкмо по начина, по който човек се отнася към едно съдбовно необходимо страдание, тази възможност винаги съществува. И сега разбираме мъдростта в думите на Гьоте: „Няма положение, което не може да бъде облагородено или чрез постижение, или чрез понасяне.“ Всъщност би трябвало само да добавим, че правилното понасяне, т. е. истинското изстрадване на съдбата е постижение, дори най-висшето постижение, което човек изобщо е в състояние да извърши. Дори там, където човек трябва да се откаже от осъществяване на творчески ценности и ценности на преживяването, дори и там той може да „извърши“ нещо и не случайно в немския език се казва „извършване на отказ“.
Естествено за осъществяването на тези ценности на нагласата, т. е. за даването на смисъл на живота чрез страдание, става дума само тогава и едва тогава, когато страданието е съдбовно. Следователно човек не може да не се подложи на операция на оперативен тумор, като заяви: аз поемам върху себе си смело и покорно своето страдание - защото да поемеш върху себе си страданието по такъв начин е безсмислено и ненужно, тъй като това страдание не е съдбовно. Едва този, който бива конфронтиран с един неподлежащ на опериране тумор, може да осъществи ценностите на нагласата по начина, по който поема върху себе си своята съдба, и така да придаде смисъл на страданието си.
Да се опитаме да отговорим на въпроса, защо смисълът, който страданието предлага на човека, е възможно най-висшият. Ценностите на нагласата се отличават от творческите и от ценностите на преживяването, защото смисълът на страданието дименсионално превъзхожда смисъла на работата и смисъла на любовта. А защо това е така? Нека тръгнем оттам, че Homo sapiens може да се разчлени на Homo faber, който създавайки, осъществява смисъла на своето съществуване, и на Homo amans, който преживявайки, срещайки и обичайки, обогатява своя живот със смисъл, и на Homo patiens, който призован да страда, се бори за смисъл на своето страдание.
Homo faber е това, което се нарича човек на успеха; той познава само две категории и мисли само в тях: успех и неуспех. Неговият живот се движи между тези две екстремни положения върху линията на една етика на успеха. Иначе стоят нещата при Homo patiens: неговите категории отдавна вече не са успех и неуспех, по-скоро себеосъществяване и отчаяние. Стази категориална двойка той се намира перпендикулярно на линията на всяка етика на успеха: защото себеосъществяването и отчаянието са в едно друго измерение: тъй като Homo patiens може да осъществи себе си и в най-големия неуспех, в провала.
Така става ясно, че себеосъществяване може да се комбинира с неуспех, както и успех с отчаяние. Това може да се разбере поради дименсионалното различие на двете категориални двойки. Разбира се, ако проектираме триумфа на Homo patiens, неговото осъществяване на смисъла и на самия себе си в страданието върху линията на етиката на успеха, то въз основа на дименсионалното различие той би се отразил като точка, т. е. би изглеждал като Нищо, би се възприемал като абсурдно. С други думи: в очите на Homo faber трумфът на Homo patiens сигурно е глупост и беда.
Как изглеждат нещата, когато съдбата изиска от един човек първо да се оттегли от възможността за осъществяване на творчески ценности, а после и от възможността да осъществи смисъла с преживяване, среща и любов, така че не му остава друга възможност, освен да се остави на съдбата си, да промени нагласата си спрямо нея. Един конкретен случай може да покаже как добива облик тази промяна, която трябва да извърши засегнатият пациент: отвръщане от възможностите за придаване на смисъл на живота чрез съзидаване, които стоят на преден план за всекидневното човешко съзнание, към необходимостта за придаване на смисъл на съществуването чрез страданието.
Искам да разясня това с един конкретен случай: пациент, страдащ от тумор на гръбначния мозък, не може повече да упражнява професията си - художник на реклами. Следователно отпадат творческите ценностни възможности; в болницата той чете усърдно, по-усърдно от когато и да било преди; така осъществява следователно ценности на преживяването, т. е. дава смисъл на живота си благодарение на културни ценности. Но в крайна сметка парализата му напредва дотолкова, че той не е в състояние да държи книга в ръцете си и не понася повече слушалки; т. е. за него вече не са осъществими и ценностите на преживяването и той самият знае, че краят му наближава. Но каква е нагласата му към тази съдба? Той моли дежурния през нощта лекар да не нарушава съня си заради него: към този лекар той насочва единствената си грижа; в последните си часове не се грижи вече за себе си, а за други хора - с този тих героизъм той е извършил нещо, което със сигурност е по-велико от всяка рекламна рисунка, създадена от него когато е бил работоспособен; сега той прави реклама на това, на което е способен човек, дори в подобно положение.
Един друг случай показва как не само отказът от работа и от основаващите се в нея смислови възможности, но и отказът от любов може да накара човек да осъзнае възможността за осъществяване на смисъла, който е заложен в страданието.
Към нас се обърна един възрастен лекар; преди година починала жена му, която обичал повече от всичко на света, и той не може да преживее тази загуба. Ние попитахме тежко потиснатия пациент, дали си е мислил какво би станало, ако той бе починал по-рано от своята съпруга. „Няма съмнение, отговори той, жена ми би била отчаяна.“ Сега трябваше само да му обърнем внимание на следното: „Вижте, това е било спестено на вашата съпруга, вие сте й го спестили, разбира се, с цената на вашето страдание.“ В същия миг страданието му доби смисъл: смисъла на жертвата.
Вярно е казаното от Paul Dubois: лекарят може да мине и без всичко това - но би трябвало да съзнава, че тогава ще се различава от ветеринарния лекар само по едно: по различната клиентела.
Homo patiens изисква Medicus humanus, страдащият човек - човека-лекар. Не човекът-лекар, а само ученият-лекар ампутира крак, благодарение на науката; но с помощта единствено на науката не може да се предотврати самоубийството на човек, комуто предстои или който е претърпял ампутация. Не е необходимо специално да се подчертава, че подобно самоубийство няма никакво основание; защото що за живот би било това, ако неговият смисъл се определя от факта, дали някой може да върви на два крака или на един? Един много добър хирург, който иска да мине без лекарска грижа за душата, не бива да се учудва, ако не намери пациента си преди операция на операционната маса, а върху масата за аутопсия след самоубийство, при „Ultimarius“, лекаря, с когото пациентът си има работа за последно.
Не случайно основателят на Всеобщата болница във Виена, кайзер Йозеф II, е наредил да поставят над вратата следния надпис: Saluti etsolatio aegrorum - посвещава се не само на лечението, но и на утешението на болните. Че последното спада към задачите на лекаря, става ясно и от препоръката на Американската медицинска асоциация: „Лекарят трябва да утешава и душата. Това в никакъв случай не е задача единствено на психиатъра. Това е задача и на всеки практикуващ лекар.“
Лекарят остава лекар и при упражняване на лекарската грижа за душата: но неговото отношение към пациента се превръща в среща на човек с човек.
Из: „Теория и терапия на неврозите“, Виктор Франкъл, преводач Геновева Николова, изд. Лик
Снимка: en.wikipedia.org
