„Има само една специфична болка, която злите хора не са в състояние да понесат - болката на собствената им съвест…“ ~ „Хора на лъжата“, Морган Скот Пек
Хората, които наричам зли са изцяло отдадени на това да запазят съвършения си образ, те постоянно полагат усилия да поддържат привидната си нравствена чистота. И са много загрижени за нея. Такива хора притежават остра чувствителност за социалните норми и за това какво може да си помислят другите за тях. Думите „образ“, „привидност“ и „погледнато отвън“ имат ключово значение за разбирането на морала на злите хора. Макар че сякаш са лишени от всякаква мотивация да бъдат добри, те усилено се стремят да изглеждат добри. „Добротата“ им е само преструвка. Тя по същество е лъжа. Именно затова те са „хора на лъжата“.
В действителност, лъжата има за цел не толкова да заблуждава другите, колкото да залъгва тях самите. Те не могат или не искат да понесат болката на самообвиненията. Поддържат благоприличието на живота си като огледало, в което да се виждат праведни. Но самозаблудата би била излишна, ако злите хора нямаха чувство за добро и зло. Нали лъжем само когато се опитваме да прикрием нещо, за което знаем, че е нередно. Актът на лъжата трябва да се предхожда от наличието на някакви зачатъци на съвест. Криеницата е излишна, ако поначало нямаме чувството, че нещо трябва да бъде скрито.
Тук стигаме до един вид парадокс. Както вече казах, злите хора смятат себе си за съвършени. Едновременно с това обаче смятам, че без да си признават, те чувстват злото в своята природа. Всъщност, те неистово се опитват да избягат именно от това чувство. Същностна черта на злото е не отсъствието на чувство за грях или несъвършенство, а отказът за приемане на това чувство. Злите хора едновременно съзнават злото в себе си и отчаяно се опитват да избягат от съзнанието за него. За разлика от психопата, те не са благословени с отсъствието на чувство за морал и постоянно са заети да скрият доказателствата за своето зло от собственото си съзнание. Проблемът не е в дефект на съвестта, а в усилието да не й се отдаде дължимото. Човек става зъл в опитите да се скрие от самия себе си. Грехът, който злото извършва, не е пряк, а косвен. Той е част от механизма на прикриването. Злото произхожда не от липсата на чувство за вина, а от усилието да се избяга от него.
Следователно, често е възможно злото да бъде разпознато по самата му маска. Тя може да бъде открита преди злодеянието, което е предназначена да прикрива, прикритието да бъде забелязано преди факта. Виждаме усмивката, която прикрива омразата, мазното ласкателство, което маскира яростта, кадифената ръкавица, в която се крие юмрук. Но тъй като тези хора са експерти по маскировката, рядко е възможно да се определи точно тяхната злонамереност. Обикновено маската е непроницаема. Можем само да зърнем откъслечно неестествената игра на криеница в мрака на душата, по време на която тя, самотната човешка душа, се изплъзва от себе си, отбягва себе си, крие се от себе си. Тъй като изначалният мотив на злото е преструвката, църквата е едно от местата, където е много вероятно да откриете злите хора. Има ли по-добър начин да скриеш злото в себе си от себе си и от другите, отколкото под ролята на деен християнин в нашата култура? Не твърдя, че злите хора са нещо повече от миниатюрно малцинство в множеството вярващи или че религиозните мотиви на повечето хора са преструвка. Искам да кажа, че злите хора са склонни към набожност, защото тя е добра маскировка.
В „Изкуството да бъдеш бог“ писах, че в леността или стремежа да избягаш от „справедливото страдание“ е коренът на всички психически заболявания. Тук също говорим за избягване и изплъзване от болката. Но това, което отличава злите хора от нас, останалите душевноболни грешници, е специфичният характер на болката, от която те бягат. Те не са бегълци от болката или мързеливци в общия смисъл на думата. Напротив, те вероятно се напрягат много повече от другите в постоянното усилие да си изградят и поддържат образ на изключително порядъчни хора. Те с готовност и дори с голямо желание се изправят срещу сериозни трудности, за да си извоюват такъв статут. Има само една специфична болка, която не са в състояние да понесат - болката на собствената им съвест, болката на съзнанието за своята греховност и несъвършенство.
Тъй като са готови почти на всичко, за да избягнат специфичната болка на самоизследването, обикновено злите хора са последните, които стигат до психотерапия. Те ненавиждат светлината - светлината на доброто, която ги излага на показ, светлината на истината, която пронизва измамата. Психотерапията е сама по себе си процес на хвърляне на светлина. Освен ако не е движен от изключително изкривени мотиви, злият човек вероятно би избрал който и да е друг възможен път пред кушетката на психиатъра. Спазването на дисциплината на самонаблюдението, както го изисква психотерапията, за него е равносилно на самоубийство. Главната причина, поради която ни е известно толкова малко за човешкото зло, е просто изключителното нежелание на злите хора да бъдат изучавани.
Избрано от: Морган Скот Пек: „Хора на лъжата“, превод Жанета Шинкова, изд. Кибеа
