„Най-висшата от всички възможни злини на държавния живот, е присъщата на държавата тенденция да извращава самия духовен облик на човека.“
За безсмислицата на съществуването, назаем от най-важното изследване на изтъкнатия руски философ и общественик княз Евгений Трубецкой (1863 ~ 1920) и книгата му „Смисълът на живота“, написана в годината на Октомврийската революция, 1917-та.
(1863 ~ 1920)
Безсмислицата на съществуването
(фрагмент)
…Жизненият пир на човека представлява тържеството на победителя в борбата за съществуване. И заради това тържество се леят потоци от кръв – тъй като в затворения биологичен кръг на съществуването всеки живот се поддържа за сметка на други животи, всяко тържество на едного възвестява смъртта на другиго и се свързва с лозунга „горко на победените“. Не само животът на нисшите твари – безброй човешки животи погиват в жертва на безпощадния закон на „войната на всички против всички“, която цари в нашия свят. Както и в живота на хищните зверове, в живота на народите всичко е приспособено към спора за вкусното парче – тук цари същата тази телеология на борбата за съществуване, както и в нисшата природа! И в това именно подчиняване на колективния човешки живот на нисшия закон на животинския живот, в това издигане на биологизма до принцип и норма на отношенията между народите се заключава едно от най-ярките проявления на робството на човешкия дух.
Тук ние сме изправени пред една от най-мъчителните колизии между присъщата на човека жажда за смисъл на живота и превъзмогващата я сила на царящата в света ни безсмислица. Вярата в смисъла на живота е неразривно свързана с вярата в човека – като носител на този смисъл, в безусловното, царствено достойнство на човека. И ето че ние виждаме, че колективният, държавният живот на човека се стича така, че за това безусловно достойнство в него място не остава. От едната страна е властният призив на любовта към всеки човек, като такъв, а от другата страна всички народи са въоръжени от глава до пети за своето взаимно изтребване. От едната страна е опитът на човека да разкъса порочния кръг на всеобщата борба за съществуване, да полети над земята, в светлото издигане на любовта, а от другата – новата илюстрация на безсилието на този опит – държавата, с нейните периодично повтарящи се и периодично тържествуващи лозунги: всичко заради войната.
Целият живот на човека преминава в държавата и от нея той няма къде да избяга. Като следствие от необходимостта да защитава своето съществуване с оръжие в ръце, тя изисква от човека пълното напрягане на всички негови сили – стреми се да подчини на себе си без остатък целия човек, с всички негови стремежи и помисли, поробвайки го, и още повече закрепва подчиняването на неговия дух на биологичното начало. Борбата на народите е заради материалните блага, за нови територии, пазари и други материални изгоди. Оттук и неизбежно присъщата на държавата тенденция да утвърждава тези блага като най-висшето в света, да подчинява духовното на икономическото. Когато подвигът на свръхчовешкия героизъм, когато духовният подем на любовта към родината и, накрая, най-висшата жертва на любовта – жертвата на собствения живот, на милиони човешки животи, се изискват за това, щото една държава да се разбогатява за сметка на друга, тогава несъответствието между това, което държавата дава на човека, и това, което изисква от него, се набива на очи, тъй като тук заради материални ценности в жертва се принася това, което е безкрайно по-скъпо от всички товари, пазари и територии. Само че дори и в това несъответствие не се заключава най-висшата от всички възможни злини на държавния живот: това, в което тя се заключава, е присъщата на държавата тенденция да извращава самия духовен облик на човека.
За целите на държавата може да бъде полезен човек, който е палач или шпионин, човекът, който за пари е готов на всевъзможни мерзости. Понякога държавата се нуждае от услугите на кокотки и на проститутки, умеещи да разбират чуждите дипломатически тайни. Въобще, в много случаи на държавата е необходима подкупната човешка съвест. За нея може да бъде полезно, щото всички нейни поданици да станат съвършени оръдия на войната, жестоки и безжалостни към хора от друга раса, възпитани в буйство и злоба и готови да се отрекат от всяка нравствена заповед в случаите, когато това се изисква от нуждите на държавата. Държавата иска да бъде безусловна ценност за човека и изобщо не е склонна да признава никакви висши ценности над себе си, включително ценностите на човешката душа или безусловното достойнство на човека.
Нека да си представим, че този несъмнено съществуващ уклон на държавата към абсолютизъм някога възтържествува; че държавата – изразявайки се на езика на Хобс – действително стане „смъртен бог“ за човека. Тогава светът ще покаже чрез самия себе си какво представлява ужасяващата картина на тържествуващата безсмислица! Порочният кръг, в който човешкият живот безсилно се мята, тогава ще бъде съвсем близо до своето завършване. Защото неговото завършване – това е окончателното погубване на човека.
Да си представим, че човекът – заедно със своята „култура“ – изцяло и без остатък се е превърнал в колелце в огромния механизъм, предназначен за война като за висша и окончателна цел – това ще означава, че в света човекът повече го няма, че самата памет за него е изчезнала, тъй като се е изгубило единственото негово ценно отличие от нисшите твари. Това именно отличие и тази ценност представляват онова откровение за смисъла на живота, което светът е в правото си да очаква от одухотвореното човешко съзнание и от просветената човешка воля. И ето че, оказва се, това откровение го няма, няма и да го има! Дошъл е човекът, а светът си е останал същият, какъвто е бил и в дочовешката епоха – хаос от сили, борещи се за живот, и – в тази борба – сеещи смърт! Вместо да преодолее лошата безкрайност на всеобщата кървава борба за съществуване, той ѝ е изрекъл своето „амин“ и е усъвършенствал нейния механизъм. И за това са прахосани всичките духовни сили на човека. Войната се е оказала окончателна цел на целия човешки прогрес, висше съдържание на човешката култура.
Тук ние имаме работа не с някаква далечна опасност, заплашваща света в бъдеще. В нашите дни на разкриване на световната безсмислица не е ясно измамливо украшение ли се оказва „културата“, или оръдие на злия, на хищния живот. В края на краищата ние не сме наясно за очовечаване ли служи тя или за озверяване – а затова и ребром пред нас застава въпросът да бъде човекът или да не бъде? Та нали самата мисъл за човека е свързана с представата за новото, свръхбиологичното начало, което той носи в света – с мечтата за преодоляване на закона на кървавата борба за съществуване, поне в отношенията между хората.
… Всички живи същества живеят в това състояние на непрестанна война: борят се, за да живеят, и живеят – за да се борят. Във всичко, което живее, го има това непрестанно превръщане на целта в средство и на средството – в цел. В целия свят тази картина на вечно изплъзващата се цел навежда на мисълта за призрачност на всички цели, а значи и за безцелност на живота като цяло. Когато обаче ние се обръщаме към човека, когато виждаме, че и в неговия живот е само тази лоша безкрайност на средствата, заменящи целите, картината става не просто нерадостна, но и зловеща. Защото какво представлява светът, ако човекът е такъв, ако и неговият стремеж да се издигне над порочния кръг на биологичното съществуване е безсилен! Ако това е така, то и целият процес на развитие, цялата линия на еволюцията от звяра към човека е само един мним подем. В света няма никакво възходящо движение, а само вечно повтарящ се кръг, и човешкото – това е само измамна маска на онова, което е присъщо на звяра!
Превод: Борис Маринов
* Трубецкой, Е. Н. „Мировая бессмыслица и мировой смысл“ – В: Смысл жизни, Берлин: Книгоиздательство „Слово“
Източник със съкращения: dveri.bg
Снимка: Евгений Николаевич Трубецкой (1863-1920), ru.wikipedia.org
