За емоционалната последователност, причиняваща сексуални престъпления срещу деца, назаем от бестселъра на американския психолог, журналисти и писател „Емоционалната интелигентност“.
Умът на педофила и моралът на социопата
Ерик Екарт извършил отвратително престъпление: като бодигард на фигуристката Тоня Хардинг той поръчал да пребият Нанси Керигън, основната съперничка на Хардинг за златния медал по фигурно пързаляно на олимпийските игри през 1994 г. При нападението биячите наранили тежко коляното на Керигън и тя не могла да тренира през жизнено важните месеци преди олимпиадата. Но когато Екарт видял разплаканата си жертва по телевизията, той внезапно почувствал пристъп на угризения, потърсил свой приятел, на който да разкрие срамната си тайна, и в крайна сметка поставил началото на поредица от събития, която довела до арестуването на нападателите. Ето каква е силата на емпатията.
За съжаление обаче - и тъкмо в това е трагедията - тя липсва напълно у онези, които извършват най-злостните престъпления. Изнасилвачите, педофилите и много мъже, прибягващи до домашно насилие, имат един и същ психологически недостатък: неспособност да изпитват емпатия. Това, че не могат да усетят болката на жертвата си, им позволява да казват на самите себе си лъжи, които само насърчават престъплението. От изнасилвани можем да чуем, че „жените всъщност искат да бъдат изнасилвани“, или пък „ако се съпротивлява, само се прави на недостъпна“. Педофилите повтарят: „Ама аз нищо не правя на детето, само показвам любовта си“, или пък „Това е просто друга форма на привързаност“. Жестоките родители пък говорят за „добра дисциплина“. Тези оправдания са събрани от устата на хора, които се лекуват от подобни проблеми. Точно това са си казвали, когато са наранявали жертвите си или са се готвели да го направят.
Заличаването на емпатията в момента, в който такива хора се нахвърлят върху жертвите си, почти винаги е част от емоционалния цикъл, който води до подобни жестоки актове на насилие. Да вземем например емоционалната последователност, причиняваща сексуални престъпления срещу деца. Цикълът започва, когато педофилът се чувства зле - гневен, депресиран, самотен. Подобни чувства могат да бъдат отключени от гледката на щастливо семейство по телевизията, която само да задълбочи чувството за самота. След това педофилът търси утеха в някоя любима своя фантазия, например за близко приятелство с дете. Фантазията скоро придобива сексуални окраски и завършва с мастурбация. В резултат на това педофилът изпитва временно облекчение от тъгата, но то не трае кой знае колко дълго; депресията и чувството за самота се завръщат - и този път са по-силни от всякога.
Насилникът започва да мисли как да осъществи фантазията си и непрекъснато намира нови и нови оправдания: „Няма нищо лошо, ако в крайна сметка не нараня физически детето“, или пък „Ако детето наистина не иска да прави секс с мен, може да ме спре по всяко време“. В такъв момент педофилът вижда детето през очите на перверзната си фантазия и не може да прояви емпатия към действителните му чувства в подобна ситуация. Тази емоционална дистанцираност бележи всичко, което следва от тук нататък - от внимателния план как да сгащи детето само, през подробната репетиция на всяко действие, до действителното изпълнение на плана. Тук детето сякаш няма свои чувства - насилникът проектира върху него сътрудничеството, което получава и във фантазията си. Истинските чувства - отвращение, страх, погнуса - изобщо не се регистрират. Ако се появят, само ще развалят удоволствието.
Тази пълна липса на емпатия към жертвите е един от аспектите, върху които се съсредоточават новите методи за лечение на педофили и други престъпници от същия калибър. В една от най-обещаващите лечебни програми насилниците четат сърцераздирателни описания на подобни престъпления, разказани от гледната точка на жертвата. Освен това гледат видеозаписи на жертви, които през сълзи разказват какво е да те изнасилят на такава крехка възраст. След това престъпниците описват собственото си престъпление от гледната точка на жертвата и си представят какво може да е чувствала тя. После четат разказа си пред терапевтична група и се опитват да отговарят на въпроси, свързани с нападението - отново от гледната точка на жертвата. Накрая преминават през възстановка на събитията, като в този случай играят ролята на жертвата.
Уилям Питърс, психолог от затвора във Върмонт, който е разработил тази терапия със смяна на перспективата, ми каза, че емпатията към жертвата променя възприятието по такъв начин, че отричането на болката, дори и във фантазиите, да стане изключително трудно, и така да помогне на насилника да се пребори с перверзните си социални инстинкти. Сексуалните престъпници, преминали през програмата в затвора, се връщат към същия тип престъпления два пъти по рядко в сравнение с онези, които не са били лекувани с този метод. Без тази първоначална мотивация, определена от емпатията, никакво друго лечение няма да свърши работа.
Докато все пак има някаква малка надежда да вдъхнем емпатия на престъпници като педофилите, при друг криминален тип надежда няма. Става въпрос за психопатите (напоследък се използва терминът „социопати“ като психиатрична диагноза случаи може да се дължи на неврологично yвpeждaнe (Внимание: Дори и да има биологични модели, които да определят определен тип престъпно поведение (например неврологично увреждане в случая с липсващата емпатия), това не означава, че всички престъпници са биологично увредени или че има биологичен белег за престъпни намерения. По този въпрос отдавна се водят спорове, и най-добрият компромис до момента е възгледът, че няма такъв биологичен маркер, а още по-малко някакъв „престъпен ген“. Дори да има биологични причини за отсъствието на емпатия в определени случаи, това не означава, че всеки с подобно увреждане ще се отдаде на престъпен живот - точно обратното. Липсата на емпатия трябва да се съпостави с всички други психологически, икономически и социални фактори, които допринасят за склонността към престъпления.) Възможните физиологични причини за безсърдечната психопатия могат да бъдат доказани по два начина, като и двата предполагат влиянието на невронните пътеки към лимбичния мозък. При първия се измерват мозъчните вълни на участниците, докато се опитват да разпознаят думи, буквите на които са разбъркани. Думите се подават за съвсем кратко време - около една десета от секундата. Повечето хора реагират различно на емоционални думи като „убийство" и на неутрални думи като „стол": те разпознават емоционалната дума по-бързо, а мозъкът им реагира на такива думи по начин, който се отличава от реакцията на неутрални думи. При психопатите обаче такива реакции няма: техните мозъци не демонстрират специфична реакция на емоционални думи, откликът им не е по-бърз, което означава, че е прекъсната връзката между езиковите зони в кората, които разпознават думата, и лимбичния мозък, който я свързва с определено чувство.
Робърт Хеър, психолог от университета в Британска Колумбия, който е провел това изследване, тълкува резултатите така: психопатите разбират емоционалните думи съвсем повърхностно, тъй като и емоциите им като цяло са повърхностни. Според Хеър коравосърдечността на психопатите се дължи на друг физиологичен модел, който е открил преди това, според който и амигдалата и свързаните с нея невронни пътеки също не функционират както трябва: психопатите, на които им предстои електрошок, не показват никакви признаци на страх, обичаен за нормалните хора, когато знаят, че ще изпитат болка. Тъй като мисълта за болка не отключва тревожна реакция, Хеър твърди, че психопатите не се притесняват от последващо наказание за онова, което искат да направят. И тъй като самите те не изпитват страх, не чувстват и никаква емпатия или състрадание към страха и болката на своите жертви.
Избрано от: „Емоционалната интелигентност“, Даниъл Голман, превод от английски Елена Филипова, изд. „Изток-Запад“, 2011
Снимка: danielgoleman.info
