„Днес се поставя толкова силно ударение върху толерантността, че за много хора един от най-непростимите недостатъци на характера е да бъдеш критичен.“

За относителността на моралните принципи в днешно време и правилата, споделено от Норман ДОЙДЖИ, доктор по медицина, психиатър, психоаналитик и автор на книгата „Невероятният мозък“ (Изд. Изток-Запад)

(Norman Doidge)

Правилата като противоотрова срещу хаоса

Днешните млади хора повече отвсякога са жадни за правила, или поне за някакви насоки. Поколението Милениум живее в една уникална историческа ситуация. Бих казал, че това е първото поколение, което в училище, в колежа и в университета се възпитава едновременно според две очевидно противоречиви представи за морал. Понякога това противоречие ги кара да се чувстват дезориентирани и несигурни, лишени от насока и най-страшното – от някои ценности, за чието съществуване дори не подозират.

Според първата представа моралът е относителна категория, в най-добрия случай – въпрос на индивидуална преценка за добро и зло. „Относителна“ означава, че нищо не е абсолютно правилно или абсолютно грешно и че моралът и свързаните с него правила са въпрос на гледна точка и на обстоятелства, „относими към“ или „произтичащи от“ определена житейска рамка – етническа принадлежност, семейна среда и възпитание, особености на културата или на историческия момент. С други думи, случайност, предопределена от раждането. Въз основа на този довод (а напоследък и убеждение) историята ни учи, че религиите, племената, нациите и етническите групи имат, и винаги са имали, различни схващания по фундаменталните въпроси. Днес постмодерната лява идея отива още по-далеч с твърдението, че моралът на една група е просто средство да наложи властта си над друга, различна от нея група. Затова се счита, че най-разумното поведение (имайки предвид колко условни са моралните ценности, индивидуалните или на социума) е проявата на толерантност към хората, които разсъждават различно и които произхождат от различна (непозната) среда. Днес се поставя толкова силно ударение върху толерантността, че за много хора един от най-непростимите недостатъци на характера е да бъдеш критичен. И тъй като не различаваме правилното от грешното, нито знаем кое е добро, смятаме, че най-неуместното нещо е възрастните да съветват по-младите как да живеят живота си. По този начин едно цяло поколение израсна, без да е усвоило така наречената „практическа мъдрост“, давала ценна насока на поколенията преди тях.

Милениалите, за които се твърди, че са получили най-доброто възможно образование, всъщност страдат от сериозен интелектуален и морален дефицит. Релативистите (релативизъм е философско схващане, според което моралът е относителен и обективна истина не съществува) от моето поколението, мнозина от които станаха техни учители, обезцениха трупаното хилядолетия човешко познание за изграждане на добродетели и решиха да го отхвърлят като отживелица, като нещо „неприложимо“ и дори „обременяващо“. В това отношение се справиха толкова добре, че в днешно време думата „добродетел“ звучи архаично и ако някой реши да я използва, рискува да изглежда като допотопен моралист и лицемер.

Добродетелите се изучават и определят като отделна категория от морала (правилно и грешно, добро и зло). Аристотел описва добродетелите като модел на поведение, който благоприятства щастието в живота. А пороците – като модел на поведение, който е най-малко благоприятен за щастието. Той отбелязва, че добродетелите водят до умереност и равновесие и предпазват от крайностите на порока. Аристотел разглежда темата за добродетелите и пороците в своята „Никомахова етика“. Той описва щастието такова, каквото е достижимо за човешките същества, изграждайки идейната основа на книгата на базата на опит и наблюдения, а не на догадки. Способността за критична преценка за разликата между добродетелта и порока е първата крачка към мъдростта – качество, което никога не може да бъде старомодно. В противоречие на тази теза съвременният релативизъм твърди, че е невъзможно да се дават оценки за поведението и начина на живот, защото не съществува обективно добро и обективна добродетел (релативизмът приема и двете за относителни). Следователно най-близкото до „добродетел“ понятие е „толерантността“. Единствено толерантността може да осигури социалната спойка между различните обществени групи и да попречи на хората да се нараняват взаимно. Във Фейсбук и в останалите социалните мрежи ние заявяваме своята „добродетелност“, като разказваме на всички колко толерантни, открити и съпричастни сме, и после чакаме да съберем „лайкове“. (Макар че да афишираш колко си добродетелен, не е никаква добродетел, а самоизтъкване. Всъщност малко е да се каже, че демонстрацията на добродетелност не е добродетел. По-правилно е да се определи като всеобщ порок.)

Нетолерантността към чуждото мнение (дори то да издава невежество и да звучи неадекватно) е не просто пример за погрешно поведение. В свят, в който не съществува правилно и грешно, тя е нещо много по-лошо. Тя е тревожен знак, че си обезпокояващо нецивилизован или вероятно си опасен.

За много хора е трудно да приемат този вакуум – хаоса, – който е присъщ на живота и който се влошава още повече от тази относителност на моралните принципи. Те не могат да живеят без морален компас, без нравствен идеал, към който да се стремят. (Според релативизма идеалите също са ценности, но като такива те са относителни и следователно е безсмислено да се жертваш за тях.) Успоредно с релативизма се разпространяват нихилизмът, отчаянието и системите от възгледи, които са обратната страна на моралния релативизъм. Това са идеологиите, които предлагат измамна сигурност и претендират, че имат решение за всеки проблем.

И така, стигаме до втората концепция, която се насажда на поколението Y. Да вземем за пример един млад човек, който се записва в университета да учи литература. Но вместо да изучава идеите в книгите, той се сблъсква с идеологическа атака, пречупена през призмата на съдържанието и на опростеното пристрастно тълкуване. Ако релативистът е изпълнен с несигурност, то идеологът е неговата противоположност. Той или тя е безмилостен съдник и цензор, който винаги знае какво не е наред с другите и как може да се поправи дефектът. Понякога изглежда, че единствените хора, които са готови да дадат съвет в едно общество с относителни ценности, са онези, които най-малко имат какво да предложат.

Съвременният морален релативизъм има сложен произход. От историята на света знаем, че всяка историческа епоха притежава различен морален кодекс. Кръстосвайки морета и океани, достигайки до други континенти, нашите предци изследват света и откриват племена, чийто морален кодекс придобива смисъл само когато бъде отнесен към местното общество. Науката също изиграва своята роля, като атакува религиозната представа за света и подкопава религиозните устои на етиката и моралните правила. Според материалистичната социална философия светът може да се раздели на факти (които са видими, обективни и „реални“) и ценности (които са субективни и индивидуални). Следователно първо трябва да се споразумеем за фактите и един ден може да успеем да развием научно обоснован етичен кодекс (засега в необозримо бъдеще). С твърдението, че фактите са по-реални от ценностите, материализмът засилва още повече моралния релативизъм, тъй като схваща ценностите като второстепенни. (Само че е наивно да се смята, че фактите могат да се отделят от ценностите. Именно нашите ценности до голяма степен предопределят на кои неща обръщаме внимание и кои неща приемаме като факт.)

Идеята, че различните общества имат различни правила и морални норми, не е непозната в античността и е интересно да сравним „античната“ реакция на това откритие със „съвременната“ (релативизъм, нихилизъм, идеологически доктрини). Когато древните гърци достигат до бреговете на Индия или до други земи, те установяват, че на различните места съществуват различни правила, морални норми и порядки, и заключават, че различните представи за правилно и грешно се коренят в някакъв праисторически авторитет. Но това ги води не до отчаяние, а до едно ново откритие: философията.

В отговор на несигурността, породена от осъзнаването на тези противоречиви морални кодекси, Сократ не става нихилист, нито релативист или идеолог. Той се впуска в търсене на мъдрост, която да обясни тези различия, и така допринася за възникването на философията. През целия си живот той си задава сложни фундаментални въпроси – например: „Какво е добродетел?“; „Как можеш да водиш щастлив живот?“; „Какво е справедливост?“ – и изпробва различни видове подходи, за да намери този, който хармонира и отговаря най-точно на човешката природа. Откритието, че различните общества имат различни представи за това как трябва да се живее, не е пречка пред хората от древността. То се превръща в стимул да задълбочат познанията си за човешката природа и провокира едни от най-проницателните дискусии, които човекът изобщо е водил за принципите, според които трябва да се живее. Същото е и при Аристотел. Той не изпада в отчаяние заради противоречията между отделните морални кодекси и изтъква, че специфичните правила, закони и порядки може да се различават на различните места, но навсякъде си приличат по едно нещо. И това е склонността на човека да създава правила, закони и порядки. С други думи, чувството за морал – като нещо, което ни е биологично заложено – е толкова дълбоко вкоренено във всеки от нас, че където и да се намираме, ние създаваме система от правила и закони. А идеята, че можем да се отървем от моралните си ограничения, е просто фантазия.

Да създаваме правила, е заложено в природата ни. Човекът е морално животно и затова трябва да се запитаме какво въздействие оказват върху нас опростените схващания на съвременния релативизъм. Отговорът е, че ние сами вредим на себе си, като се преструваме на такива, каквито не сме. Сякаш се крием зад маска, но една доста странна маска, която служи за заблуда на този, който я носи. Одраскайте с върха на ключа си мерцедеса на най-умния професор от постмодерните релативисти и ще видите колко бързо ще падне маската на релативизма (с неговите преструвки, че не съществува нито правилно, нито грешно), както всъщност и плащът на радикалната толерантност.

А най-важното от всички правила е, че човек трябва да поеме отговорност за собствения си живот. Ето защо. Логично погледнато, едно поколение, на което непрекъснато се втълпява, че има права, права, права, би трябвало да се противопостави на идеята, че трябва да се съсредоточи върху поемането на отговорност. И все пак голяма част от това поколение – говорим за милиони души по света, много от които са израснали в малки семейства и са отгледани от свръхзакрилящи родители, играли са на детски площадки с мека настилка, учили са в университети с „безопасни пространства“, където не се налага да чуват онова, което не искат, и са приучени да избягват риска – се чувстват ужасно подценявани, защото ги смятат за психологически неустойчиви. Затова те откликват на посланието, че всеки индивид има пределна отговорност, която може да носи, че ако иска да живее щастливо, първо трябва да подреди собствения си дом и едва тогава може да се нагърби с по-големи отговорности. Емоционалната реакция на тези хора често пъти ни е трогвала до сълзи.

Понякога става изключително трудно да се придържаш към тези правила. Те изискват да полагаш все по-големи усилия, като с течение на времето те отвеждат отвъд предела на познатите възможности. В този момент навлизаш в неизвестното. За да преминеш границата на сегашните си възможности, трябва внимателно да подбираш и да следваш идеалите си. Идеали, които са толкова величави и се издигат толкова високо над теб, че понякога се съмняваш дали можеш да ги достигнеш. Но защо да си правиш труда, ако не си сигурен, че идеалите ти са постижими? Защото в противен случай ще чувстваш – и това вече е сигурно, – че животът ти няма смисъл. И може би защото, колкото и невероятно да звучи, дълбоко в душата си всички ние искаме да бъдем съдени.

* Думи на Норман Дойджи, доктор по медицина, психиатър и психоаналитик в преговора му към книгата на Джордан Б. Питърсън „12 правила за живота. Противоотрова срещу хаоса“, изд. „Гнездото“, 2019 г.
Снимка: Изд. Изток-Запад