„Зад мотото „Косата си е моя” се криело далеч по-решителното: „Имам своя собствена глава и сама мога да решавам какво да расте върху нея или да става вътре!”
От анатомична гледна точка косите са разположени най-високо и покриват сенчестата или нощната половина на нашето лично земно кълбо. Силата и блясъкът им отразяват собствената ни сила и личния ни блясък. Ако сме здрави и във форма, това се отнася и за тях. Символичният им език понякога докосва и опасни теми. Като символ на свободата косите създадоха съвременната история. Епохата на хипитата с легендите за ерата на Водолея, както и нейният музикален еквивалент от филма „Коса” бяха нагледна демонстрация между косите и претенциите за свобода. Противоположният полюс на хипитата от епохата на Водолея са войниците от всички времена и народи. Каквито и различни идеологии да защитават и се борят за тях, хипитата трябва „да пуснат коси” в буквален и преносен смисъл. Докато всички редовни армии са единодушни по отношение подстригването на своите войници. Защото заедно с косите символично се отрязва и свободата.
При монасите Дзен се срещаме със същия феномен, но те едновременно се отказват от косите си и от символизираната чрез тях външна свобода. Те имат за цел онова по-дълбоко вътрешно осъществяване в духовен смисъл, за осъществяването на което външните свободи само биха попречили. Но погледнато отстрани, монасите – Дзен трябва също толкова стриктно да се откажат от собствената си воля, както и войниците. Послушанието стои на първо място - а собствените изкушения и съблазните на външния свят само биха му попречили. По тази причина косите изобщо не пречат на борците за свобода, които в битката за независимостта на своята страна носят само лична отговорност. Те се интересуват изрично от външната, респ. политическата свобода. Напротив: символизирането на свободата чрез собствените коси било забранено на телохранителите. Наричали ги „офъканите”, като съответният израз и днес се използва в баварския диалект. При това той изразява и унижението, изпитвано от хората „без коса”, от което някои плешивци страдат и днес.
Косите са любимото бойно поле на символичните битки за свобода. Заедно с пословичните плитки в Китай бил „отрязан” един остарял обществен ред. Дори в самото изплитане на плитката се съдържа своеобразен акт на дисциплина. Ако всеки ден започва с това символично самодисциплиниране, животът се сдобива със своите подредени, но конфузно контролирани рамки. Не бива да стърчи и косъм, а всеки кичур и къдрица се намират под строг контрол. В този смисъл отрязването на плитката и до днес се смята от някои момичета за акт на освобождение и еманципация. В предишните епохи женските коси били не толкова символ на свободата, колкото на естествеността. В този смисъл потъпкването на това правило било действително един акт на еманципация и чрез него жената искала да се освободи от типичната женска роля - грижата за прехраната, - но се оставила на разположение на всички обществени отговорности. Диворастящите коси от поколението на хипитата приличат само на далечна светкавица в сравнение с бурята, избухнала, когато първите жени се лишили от дългите си къдрици, за да се възползват от свободите на мъжкия свят с помощта на късо подстриганата прилепнала коса или прическата „а ла гарсон”. И в двата случая ставало дума да се наложат със собствената си глава и да забранят на останалите да им се качват на главата. Зад мотото „Косата си е моя” се криело далеч по-решителното: „Имам своя собствена глава и сама мога да решавам какво да расте върху нея или да става вътре!”
Фризурите отразяват духовното поведение. Така например художниците често имат склонност към екстравагантни прически, докато натоварените с обществени задължения предпочитат нормалните и лишени от фантазия коси. Още по-екстремни от плитките бяха тупираните прически, каквито днес вече рядко се срещат. Всичко е предварително зададено от застиналата форма - никакво щръкнало косъмче, никаква свобода и жизненост нито на главата, нито в живота. На другия полюс са фризурите на пънкарите - съзнателен белег, че искат да се ползват от всички свободи и не желаят да имат нищо общо с реда и възпитанието, символизирани от обикновените прически. По този начин главата се превръща в подходяща сцена за наблюдение на онова, което човек играе в живота. Освен това днес трябва да мислим и относно възможностите за компенсация. По времето на Людовик XIV манифактурният работник не можел да подобри своето положение в обществото чрез напудрена перука. Напротив: днес всеки има възможността да инсцениpa мечтите си за собствена прическа, без да е необходимо тя да съответства на конкретния му живот. Онзи, който води сиво съществуване в сива кантора, би могъл с боядисани в червено буйни къдрици да покаже, че го вълнуват и съвсем различни откривателски теми. Дори това понякога да бъде далечна мечта, съответните сигнали са обявени. Причудливата прическа може да бъде компенсация на скучен живот, но също и заявена претенция за бъдещето.
Особено очевидна и симптоматична става неизживяната мечта, демонстрирана чрез изкуствено създадените цветове и форми. Това е истинско завладяване на нови земи. Напротив: ако великолепието на косата е истинско, това издава човек, комуто всичко идва естествено и лесно му се удава. Следващото ниво на значимостта на косите се върти около темата за властта. Тук можем да си припомним библейската история за Самсон, който заедно със силните си буйни коси изгубил и своята власт; да не забравяме и средновековните крале на франките. Тяхната неограничена власт и неприкосновеност се дължели в значителна степен и на дългите неподстригани коси. Хора от най-различни култури вплитат в косите си допълнителни кичури и къдрици, за да подобрят своя външен вид.
Келтските бойци залагали в сраженията на своите бойни прически, като придавали на косите си впечатляващи и будещи истинско удивление форми. Със своите настръхнали фризури те заблуждавали враговете си, че имат косми не само по главата, но и по зъбите. Обстоятелството, че демонстрацията на сила винаги е свързана и със страха, доказвали самите врагове, на които им настръхвали косите. Птиците се накокошинват, а хищниците се наежват винаги, когато трябва да демонстрират сила - или имат основание да се страхуват. В тежки ситуации хората си скубят косите, което изразява отчаяние, но същевременно придава и страховит облик. Човек, комуто не трепва косъм, запазва непокътнати властта и достойнството си. Но ако двамина се хванат за косите, всеки от тях се стреми да унижи другия и да го преодолее. Победеният трябва да си остави косите, докато на победителя косъм не пада от главата. При спорове някой цепи косъма на две или се старае противникът му да намери косъм в супата си.
Противоположният полюс на властта и силата се изразява в опадането на косите. Затворниците и момичетата, отдаващи се на вражески войници, били остригвани до голо, за да им бъде отнета свободата, респ. женската сила и власт - за да бъдат белязани и наказани. В миналото същото сполетявало и вещиците, защото техните предимно червени на цвят коси се приемали като белег на женската власт, с която завъртали главите на невинните мъже.
По-мекият вариант на насилието е обичайното влачене за косите. Успоредно със своя наказателен аспект той представлява и болезнен белег на абсолютната безпомощност. Ако учителят измъкне ученика от чина, влачейки го за косите, символи на сила, достойнство и свобода, с това той демонстрира своята собствена власт и безпомощността на жертвата. Ако нещо е довлечено за косите, то е мъчително изсмукано от пръстите, истината звучи насила и е толкова изопачена, колкото е нужно в момента.
От: „Болестта като език на душата”, Рюдигер Далке, изд. Лик, 1999 г.
Снимка: goodreads.com
