„Дотегнеш ли на господар, чака те унижение. Дотегнеш ли на приятел, чака те отдалечаване“ („Беседи“ 4.26)
Един изящен съвременен прочит на древните сентенции на Конфуций, дело на професорката от факултета по изкуства и медии в Пекинския педагогически университет Ю Дан.
(Confucius at the ‘Apricot Altar’. By Kano Tan'yû (Japanese, 1602–1674). Mid-17th century. Museum of Fine Arts)
Изнудване от любов
Често в живота сме свидетели на следните парадокси: всеотдайна любов от страна на родители, която често предизвиква негативна реакция у детето; близки и безкористни приятели, които с постъпките си постоянно се нараняват взаимно; понякога даваме всичко от себе си, за да се сближим с началниците или с колегите, а се сблъскваме с враждебност. Защо се получава така? Кои взаимоотношения могат да се нарекат „добри“?
Според Конфуций нито прекомерното отчуждение, нито прекомерната близост са съвършени състояния – това той описва с израза: „Прекаленото все още е недостатъчно“. Но защо прекалената близост между двама души не е най-съвършеното състояние? Ученикът на Конфуций Дзъ Йоу някога казал: „Дотегнеш ли на господар, чака те унижение. Дотегнеш ли на приятел, чака те отдалечаване“. („Беседи“ 4.26)
Тук „дотягане“ означава с повод и без повод да вървиш по петите на владетеля (началника) си – макар само по себе си това да говори, че си негов приближен, скоро ще ти докара презрение. Ако с повод и без повод следваш като сянка приятеля си, макар да прилича на сърдечна близост, това също неизменно свършва с отдалечаване.
Има една философска алегория, която се нарича „философията на бодливото прасе“. Едно стадо бодливи прасета, покрити целите с остри шипове, се скупчили заедно, за да се топлят през зимата. Те все не можели да преценят какво разстояние да поддържат помежду си. Като се отдалечавали малко, преставали да се топлят едно друго, затова пак се скупчвали. Като се прилепвали твърде много, започвали да се бодат с острите си шипове и отново се отдръпвали, но пак им ставало студено... Така след множество опити бодливите прасета най-сетне открили най-подходящата дистанция, при която да могат да се топлят без да се нараняват.
В днешното общество, особено в големите градове, старите многофамилни къщи вече са разрушени и на тяхно място се издигат блокове. Вече никъде не може да се види как съседските семейства заедно пълнят пелмени, нито как заедно посрещат Нова година. Вместо това възрастните и децата вече седят на отделни маси. Много често хората живеят в един и същ блок три-четири години, а не познават съседите си. Това е така, понеже взаимоотношенията с околните все повече охладняват, а пречките в общуването между хората все повече се увеличават.
И какво се случва, когато пречките се увеличат? Това само подсилва бремето върху плещите на няколкото доверени приятели около нас. Може би си мислиш: „Моят приятел трябва да е малко по-добър с мен, тогава и аз ще се постарая да бъда по-добър с него“. Или: „Приятелят ми има семеен проблем, например сбил се е със жена си, а защо не споделя с мен? Та аз бих могъл да ги помиря!“ Много от нас разсъждават точно по този начин. Действително, всички наистина трябва добре да се вслушаме в думите на Дзъ Йоу: „Дотегнеш ли на господар, чака те унижение. Дотегнеш ли на приятел, чака те отдалечаване“. Ако дистанцията е прекалено близка, неизменно ще убодеш своя приятел.
„Беседите“ ни учат, че както спрямо приятелите, така и спрямо висшестоящите винаги е необходимо да спазваме дистанция, докато овладеем мярката на близостта. Тогава можем ли да бъдем напълно безрезервни в отношението си към най-близките хора от семейството? Необходимо ли е да се спазва подходяща дистанция и между родители и деца, между съпрузи или влюбени?
В психологията има една дефиниция, която гласи, че във взаимоотношенията на съвременните хора съществува тъй нареченото „изнудване от любов“. Какво означава това? Означава ограбване в името на любовта и често се случва между съпрузи, любими хора, майка и син, баща и дъщеря, или с други думи – между най-близките хора на света.
Между съпрузите или влюбените често може да се наблюдава следната сцена: единият казва на другия: виж, заради любовта си към теб аз захвърлих това и това; или: заради семейството постъпих така и така, следователно ти си длъжен/длъжна да направиш това и това за мен... Немалко майки често казват на децата си: откакто те родих, изостанах в професията, остарях, погрознях, всичко жертвах заради теб, а ти не искаш да учиш... Всички тези примери могат да се нарекат „изнудване от любов“, тъй като разкриват как уж в името на любовта се правят опити да се упражнява насилствен контрол и да се накарат другите да постъпят според собствената воля на изискващия.
Навремето бях попаднала на една книга за родители, чиято авторка беше доктор по психология. Книгата започваше с една много хубава мисъл: „Всичката любов на този свят има за крайна цел да съедини. Съществува само един вид любов обаче, чиято цел е да разедини – и това е любовта на родителя към детето. Истински успешната любов на родителя е тази, която помага на детето възможно най-бързо да се превърне в самостоятелна единица и да се отдели от неговия живот. Колкото по-рано се осъществи това, толкова по-успешна е родителската обич.“
От тази гледна точка дистанцията и независимостта представляват зачитане на човешката личност, което трябва да се поддържа дори и между най-близките хора. Независимо дали между деца и родители, или между дългогодишни съпрузи, ако липсва тази дистанция, ако липсва това уважение, ако се премине тази мярка и се стигне до степента на „дотягането“, за което говори Конфуций, това означава, че двете страни вече не са самостоятелни и се е появила угроза, която би могла да доведе до тяхното отдалечаване и дори до разрив.
„Беседите“ ни учат, че с мирно и разумно отношение трябва да зачитаме всеки човек, да оставяме известно пространство между себе си и него, за да имаме и ние самите малко повече свободно пространство. Това много прилича на онова състояние, което така високо се цени в будисткото учение, и което се нарича: „недоразцъфнало цвете и неокръглена месечина“. Това е най-доброто положение и между хората. В деня, в който цветето напълно разцъфне, бързо започва да рони своите цветове. В нощта на пълнолунието месечината започва да линее. Затова състоянието на непълно разцъфване, на недостигнато пълнолуние поражда в човешката душа едно трепетно очакване, една приятна възбуда.
Такъв е пътят и на приятелите, и на близките хора. Ако оставиш на другия малко повече простор, в замяна ще получиш необятен небосклон. Дистанцията и независимостта представляват зачитане на човешката личност, което трябва да се поддържа дори и между най-близки хора. Независимо дали спрямо приятели или спрямо близки, най-добре е човек да усвои подходящата мярка и доза за нещата.
Из: „Беседите на Конфуций, прочетени със сърцето“, Ю Дан, изд. Кибеа, 2011 г.
*Confucius at the ‘Apricot Altar’. By Kano Tan'yû (Japanese, 1602–1674). Mid-17th century. Museum of Fine Arts, Boston; commons.wikimedia.org
