„Душата можем да наречем още аз-ът на волята. Разликата между душата и волята е като разликата между човека и неговите действия.“
(1882 ~ 1927)
~ Волята
Думи като „желание”, „страст”, „любов” и други подобни означават почти едно и също. Думата „воля” обаче има далеч по-дълбоко значение от всички тях. Причината е, че волята е самият живот. Библията нарича Бог любов. Любов в какъв смисъл? В смисъла на воля. С какво Творецът е създал вселената? С любов? С воля, а любовта е дошла след това. Любовта е волята, когато бъде призната от своето проявление. Тогава тя се нарича любов. Но в началото е волята. Например казват, че Тадж Махал, величественият дворец в Агра, е символ на любовта на императора към неговата любима. В същото време, погледнато обективно, не можем да го наречем израз на любов, а по-скоро феномен на волята. Поне що се отнася до започването на сградата, можем да погледнем на духа, на импулса за създаването й, като на феномен на волята на императора. След построяването му вече можем да го приемем като израз на неговата любов. Когато казваме за нещо: „Желая го”, „Иска ми се”, това е непълна воля, която не осъзнава своята сила, воля, която не е сигурна какво желае. В този случай става дума за желание. Но когато кажем: „Искам го”, това означава категоричност. Човек, който не може да каже: „Искам го”, няма воля.
Оттук можем да заключим, че волята е източникът на всички феномени. Индусите наричат творението „съня на Брахма”, на Твореца. Но сънят е явление на неосъзнатата воля, която работи автоматично.
Волята е действието на душата. Душата можем да наречем още аз-ът на волята. Разликата между душата и волята е като разликата между човека и неговите действия.
Разликата между мислещия човек и този, който фантазира, е, че първият мисли с воля, докато вторият мисли без воля. Когато разберем колко е ценна волята, осъзнаваме, че на света няма по-голяма скъпоценност от нея. Тогава мислещият естествено си задава въпроса: „Имам ли в себе си воля? Силна или слаба е волята ми?” Отговорът е, че никой не може да съществува без воля. Всички я притежаваме.
Автоматичното действие на ума поражда въображение, а стойността на въображението зависи от степента на култивиране на ума. Ако той е на по-високо ниво, въображението също ще бъде на по-високо ниво, но ако умът не е настроен към високите нива, ще има и ниско ниво на въображение.
Въображението има своето място и стойност. Но кога? Когато сърцето е достигнало такава висота, че няма къде да отиде освен в рая. Сърцето, изпълнено с любов, хармония и красота, без усилие на волята започва да се излива. В това автоматично движение то откликва на всичко, което докосва, или го изразява под някаква форма. Когато това стане в очертание, цвят, звуци или думи, се ражда изкуство, картина, музика, поезия. Точно тогава въображението има стойност. Но когато става дума за бизнес, наука и всичко, свързано с ежедневието и света, по-добре е да оставим въображението настрани и да работим с мисъл.
Стигаме до въпроса как да поддържаме волята. По своята същност животът, който живеем, е такъв, че ни отнема волята. Не само борбата, която трябва да водим всеки ден, но и нашият собствен аз, мислите, желанията, мечтите и подбудите отслабват волята ни. Онзи, който е познал връзката между своята вътрешна същност и съвършената Воля, ще разбере, че житейските преживявания намаляват волята, ограничават я. От нея ни лишават и радостите, и скърбите, и удоволствията, и болката. Единственият начин да поддържаме силата й е като изследваме нейното съществуване, анализирайки в себе си всичко, свързано с волята.
Може да изглежда, че мотивацията повишава силата на волята. Накрая обаче ще открием, че тя ни лишава от тази сила. Мотивацията е сянка върху разума, въпреки че колкото по-висш е мотивът, толкова по-висша е душата, колкото по-голям е мотивът, толкова по-голям е човекът. Когато мотивът е под нивото на идеала, това е човешко падение. Когато мотивът е самият идеал, това е възход. Широтата на мотивите определя широтата на визията, а от силата им зависи силата на човека.
Да не забравяме поговорката: „Човек предполага, Господ разполага”. Пред нас винаги има сила, по-голяма от нас, и тя не винаги подкрепя желанията ни. Когато човек с воля се изправи срещу тази по-голяма сила, трябва рано или късно да се предаде и волята му да отслабне. Това е само един пример, но можем да посочим стотици други за това как, без да осъзнаваме, биваме лишавани от волята си. Много често мислим, че с действие и решителност укрепваме волята, а с пасивност я губим. Но не е така. В битката има и настъпление, и отстъпление. В отстъплението избягваме поражението, а настъплението не винаги значи победа. Онзи, който упражнява волята си постоянно, я напряга и много скоро я изтощава. Все едно да търкаме струна в остър камък, мислейки си, че така я заздравяваме. Често хора, които показват голяма сила на волята, се провалят по-бързо от онези, които не проявяват подобна сила.
Освен това винаги съществува битка между волята и мъдростта. Първото и най-важно нещо е да ги приведем в хармония. Когато кажем: „Искам да го направя; ще го направя”, но в същото време разумът казва: „Не, не можеш, не трябва да го правиш”, въпреки цялата сила на волята или няма да го направим, или ще направим нещо против вътрешния си глас.
Това ни показва живота в друга светлина – човек, който е мъдър, но без сила на волята, е също толкова безпомощен, колкото онзи, който има силна волята, но няма мъдрост. Няма полза да се вслушваме в мъдростта, а да не проявяваме воля, нито пък има смисъл волята да е изведена напред, а мъдростта да стои на заден план. Трябва да ги свържем в едно, а това може да стане, когато започнем да осъзнаваме действието и на двете във всичко, което правим. Същевременно можем да практикуваме това във всекидневието, като се учим да се лишаваме от неща, които харесваме. Ако винаги получаваме онова, което искаме, ще отслабим силата на волята, тъй като тя няма да има на какво да реагира.
Волята бива стимулирана, когато се лишаваме от нещо, което желаем. Тогава тя осъзнава себе си, чувства се жива. Пита се защо не бива да получи желаното. Например, човек иска да има праскови, но в същото време много му харесват цветовете на прасковата. Той намира прасковения цвят за прекрасен и тогава му хрумва: щом ми харесва, защо да не го оставя на дървото? Така ще реши да не къса цветовете. Това за него е стимул, тъй като първо е пожелал да ги откъсне, но след това разумът е пожелал да работи с тях. И както светлината се появява в резултат на съпротивлението при триене, по същия начин съпротивлението изостря и волята.
Силата на волята е в контролирането за разлика от въображението, което работи без контрол, защото ако контролираме въображението, ще го осакатим! Нищо на този свят – нито в сферата на ума, нито на физическо ниво – не може да се движи без силата на волята. Но докато при едни неща тя има пълен контрол, при други действа автоматично.
Друг враг на волята е силата на желанието. Понякога то я лишава от цялата й мощ. Друг път в резултат на конфликта с желанието волята укрепва. Себеотричането, на което учи Библията, като цяло внушава потушаване на желанията. Това обаче не бива да бъде приемано като принцип, а като процес. Онези, които са го следвали като принцип, са изгубили. Тези, които са го възприемали като процес, са спечелили.
Врагът на разума, на мъдростта, е липсата на спокойствие на ума. Когато умът е спокоен, той поражда правилната мисъл и мъдростта бликва естествено като извор. Суфиите преподават упражнения и във физическа, и в медитативна форма, за да успокоят ума и присъщата му мъдрост да бликне. В развълнувани води не можем да видим отражението си. То е ясно, само ако водата е неподвижна. Сърцето ни е като водата – когато е спокойно, мъдростта сама извира. Когато мъдростта и волята работят заедно, се постига успех.
Първото изискване за системното развитие на волята е дисциплината на тялото. То трябва да седи в определена поза. Трябва да стои така, както му се казва да стои. Тялото не бива да е нервно или уморено от това, което се изисква от него, а трябва да слуша човека, на когото принадлежи. Когато един суфии започне да дисциплинира тялото си, той разбира колко недисциплинирано е било дотогава и осъзнава, че това тяло, което винаги е наричал „мое” или „аз”, и за чието удобство е правел какво ли не, е безкрайно непокорно и невярно.
След това идва дисциплината на ума. Тя се постига чрез концентрация. Когато човек иска да насочи ума към точно определена мисъл, а умът мисли за друго, в него се поражда силно безпокойство. Умът не желае да стои на едно място, защото винаги е действал без дисциплина. Заловим ли се да го дисциплинираме, той се превръща в буен кон, който трябва да овладеем. Проблемите възникват, когато се опитаме да се концентрираме. Умът започва да подскача, друг път пък просто се разхожда. Това е така, защото умът е живо същество. Той се чувства по същия начин, както би се чувствал див кон: „Защо ме безпокоиш?” Но по своето предназначение умът трябва да бъде покорен слуга, точно както тялото трябва да бъде послушен инструмент, с помощта на който да изживяваме. Ако те не са поставени на мястото им, ако не действат в съответствие с нашите изисквания, не можем да се надяваме на истинско щастие и удовлетворение в живота.
Волята може да стане толкова силна, че да окаже пълен контрол над тялото, като по този начин му върне съвършеното здраве. Ами смъртта, ще попита някой. Тя не е нещо чуждо за волята. Дори смъртта идва в съответствие с волята. Мислим си, че не ние каним смъртта. Така е, но когато личната воля отслабне, по-висшата Воля й оказва въздействие, превръщайки я в себе си. Защото по-малката воля принадлежи на голямата Воля. Суфиите наричат първата кадр, а втората каза. Каза повелява на кадр, която несъзнателно приема заповедта. На повърхността човек може да продължава да иска да живее, но дълбоко в себе си той вече се е предал на смъртта. Ако той не се подчини на смъртта, няма да умре. Преди да умре, в сърцевината на своето същество той се е предал на смъртта.
Когато човешката воля се подчини на божествената Воля, настъпва истинското разпятие. След него идва възкресението. Можем да стигнем до него, като се стремим към радостта от Бог. Не е трудно, щом веднъж сме започнали. Но няма да узнаем какво е радостта от Бог, ако не се опитаме да Го намерим. Освен това има и друг урок, който суфиите са научили – да се стремят към радостта от своите събратя. Това е нещо, което човек отказва да направи. Той няма нищо против да отдаде дължимото на Бог, но когато бъде помолен да работи за щастието на другите, отказва.
И в двата случая обаче търсим радостта от една и съща Същност. Започваме със смирение, но щом се научим да сме смирени в живота и се настроим към божествената Воля, смирението изчезва, защото желанието ни става едно с божествения импулс.
От: „Лечението. Ментално пречистване и светът на ума“, Хазрат Инаят Хан, ИК „Шамбала“, 2012 г.
*Hazrat Inayat Khan
