„Който е нарекъл „ден“ бързо случващите се нещастия, им е дал дълъг срок; достатъчен е час, миг за погубването на държави; нарастването става бавно, бърза е разрухата.“
(The Death of Seneca, c.1615 by Peter Paul Rubens)
Нравствени писма до Луцилий
…Неочакваните неща тежат повече. Неочакваността дава допълнителна тежест на нещастията и всеки смъртен скърби повече, когато е изненадан.
Затова нищо не трябва да бъде неочаквано за нас. Душата трябва да предхожда всичко и да размишлява не какво обикновено се случва, а какво може да се случи. Какво е това нещо, което съдбата, не би погубила насред разцвета му? Какво не би нападнала и разтърсила толкова по-страшно, отколкото силно то блести? Кое е трудно, кое е недостъпно за нея? Тя не идва винаги по един път, не го изминава до края. Понякога ни поразява чрез собствените ни ръце, понякога, доволна от своите собствени сили, намира опасности без виновник. Никое време не е извън опасност; в самите удоволствия се пораждат причини за болка. Война се вдига посред мир.
И средства за сигурност стават опасност; от приятел – неприятел, враг – от съюзник. Летните затишия преминават във внезапни бури, по-страшни от зимните. Без враг преживяваме враждебни неща и причини за поражения се намират, ако други липсват, в чрезмерното щастие. Болест застига и най-въздържаните, най-здравите – туберкулоза, най-невинните – наказание, най-уединените – размирици.
Понякога случаят избира нещо ново, за което събира всички свои сили, като че сме забравили за него. Каквото е построила дългата поредица от усилия и снизходителността на боговете, един ден се разпръсва и разрушава. Който е нарекъл „ден“ бързо случващите се нещастия, им е дал дълъг срок; достатъчен е час, миг за погубването на държави; щеше да бъде облекчение за нашата слабост, ако всичко загиваше така бавно, както се поражда; но нарастването става бавно, бърза е разрухата.
Не е сигурно нито частното, нито държавното; и на хората, и на градовете съдбата се променя. И сред най-спокойните съществува ужас и макар че няма никаква външна причина за смутове, бедите излизат оттам, откъдето най-малко ги очакваш. Царства, които устояват на вътрешни и външни войни, рухват без никакъв тласък. Колко държави са преживели много щастие? Значи трябва да се мисли за всичко и трябва да се укрепва душата срещу всичко, което може да се случи. Да се размишлява за изгнания, мъчения, болести, войни, корабокрушения.
Случаят може да ти отнеме родината, може да те остави на уединено място, може да направи пустиня там, където преди малко си се задушавал от тълпата. Нека пред очите ти бъде всичко, което е дял от човешката съдба, нека подготвим душата си не за това, което става най-често, а за най-лошото, ако не искаме да бъдем подтиснати или стъписани от необичайните неща, сякаш никога няма да се случат; за съдбата трябва да се мисли цялостно.
Не само направеното от човешка ръка си отива, времето не разрушава само направеното от човешкото изкуство и труд; сриват се планинските вериги, цели области хлътват, места, от които морето не се е виждало, биват покривани от вълните. Огънят е унищожил хълмове, преди това осветявани от огньове, разрушил е и високи върхове – утешение на мореплавателите, и е сривал наблюдателни кули. Творбите на самата природа се рушат, затова трябва да понасяме спокойно гибелта на градовете. Те са създадени, за да паднат. Всички ги очаква един и същи край, дали вътрешна сила и напорът на сдържаното дихание отхвърля притискащата го тежест, или се отприщват затворените скрити потоци, или напорът на пламъка разкъсва плътната плоча, убил старостта, от която нищо не е защитено, побеждава малко по малко, било тежкият климат прогонва народите и пустинята унищожава градовете. Дълго време е нужно за изброяване на всички пътища на съдбата. Едно единствено нещо знам: всички дела на смъртните са осъдени от смъртността, живеем сред загиващото.
Нещастието често прави място на по-добра съдба. Много градове загинаха, за да бъдат издигнати като по-хубави. Затова нека укрепим душите си за разбиране и търпене на своя жребий и да се знае, че съдбата дръзва всичко; срещу държавите тя има същото законно право, което и срещу управляващите, срещу градовете толкова, колкото и срещу хората. Но не трябва да негодуваме – влизаме в този свят, в който се живее по тези закони. Харесва ти – подчинявай се, не ти харесва – излизай, по който път искаш. Негодувай, ако някаква несправедливост е установена само в теб, ако тази необходимост обвързва стоящите и нависоко, и на ниско, живей в съгласие със съдбата, която разрешава всичко. Няма защо да ни измерваш спрямо гробниците и паметниците, които са по пътя, различни по своята големина. Неравни се раждаме, умираме равни.
Из: „Нравствени писма до Луцилий“ (Том 2), Луций Аней Сенека, превод Райка Николова, изд. „Хеликон“, 2020 г.
Картина: The Death of Seneca, c.1615 by Peter Paul Rubens; chinaoilpaintinggallery
