„Егото е онова капризно дете, което живее във всеки човек и което избира да се наложи над всичко или над всеки.“
~ „Твоето его е врагът“ (Изд. „Сиела“)
Егото е врагът
Може би сте млади и преливате от амбиция. Може би сте млади и се борите с живота. Може би сте спечелили онези първи няколко милиона, сключили сте първата си сделка, избрани сте били да влезете в някаква елитна група или може би вече сте постигнали достатъчно за целия си живот. Може би сте смаяни от откритието колко е пусто там горе, на върха. Може би ви е била възложена задачата да водите другите в момент на криза. Може би току-що са ви уволнили. Може би току-що сте ударили дъното.
Където и да се намирате, каквото и да правите, вашият най-лош враг е вече вътре във вас: той е вашето его.
„Не и аз – мислите си вие. – Никой никога не би ме нарекъл егоцентрик“. Вероятно винаги сте се смятали за доста уравновесен човек. Но при останалите хора с техните амбиции, дарования, пориви и потенциал за реализация егото е нормално явление. Тъкмо онова, което ни прави толкова обещаващи като мислители, дейци, творчески личности и предприемачи, онова, което ни тласка да стигнем до върха в определени сфери, ни прави и податливи на тази по-тъмна страна на психиката.
Това не е книга за егото в смисъла, който му дава Фройд. Фройд обича да обяснява егото с помощта на метафори – нашето его е ездач на кон, при което животното представлява несъзнаваните пагони, а пък егото е ездачът, който се опитва да ги направлява. Съвременните психолози, от друга страна, използват понятието „егоистичен“ за определяне на човека, който е опасно фокусиран върху себе си и не обръща внимание на другите. Всички тези дефиниции са верни до голяма степен, но извън клиничната обстановка имат малка стойност.
Егото, което виждаме най-често, се базира па една по-обикновена дефиниция: това е една нездравословна вяра в собствената ни значимост. Надменност. Себична амбициозност. Това е дефиницията, която ще се използва в настоящата книга. Егото е онова капризно дете, което живее във всеки човек и което избира да се наложи над всичко или над всеки. Нуждата да бъдеш по-добър от повечето, да бъдеш признат заради – далеч отвъд всяка разумна полза: това е то егото. То е чувството за превъзходство и убедеността, която надвишава границите на увереността и таланта.
Виждаме го тогава, когато представата ни за самите нас и за света е толкова раздута, че започва да изопачава заобикалящата ни действителност. Когато, както обяснява треньорът по футбол Бил Уолш, „самоувереността се превръща в надменност, напоритостта се превръща в инат, а сигурността в себе си – в безразсъдна страст“. Това е егото, както предупреждава писателят Сирил Конъли: „То ни дърпа надолу, както повелява законът за гравитацията“.
Затова егото е враг на онова, което искаме, и на онова, което имаме. То е враг на овладяването на дадено умение. На действително творческото прозрение. На добрата съвместна работа с другите. На изграждането па преданост и подкрепа. На дълготрайността. На повтарянето и запазването на успеха ни. То отблъсква нашите предимства и добри възможности. Притегля врагове и грешки.
Повечето от нас не са „егоцентрици“, обаче егото се корени в почти всеки възможен проблем и препятствие: от това защо не можем да победим до това защо ни е нужно да побеждаваме през цялото време и за сметка на другите. От това защо не притежаваме онова, което желаем, до това защо когато вече притежаваме желаното, изглежда, не се чувстваме по-добре.
Обикновено не виждаме нещата по този начин. Смятаме, че нещо друго е причина за проблемите ни (най-често другите хора). Ние сме, както е казал поетът Лукреций преди повече от две хилядолетия, пословичният „болен човек, незнаещ причината за своята болест“. Това се отнася особено за успешните хора, които не могат да видят от какви дела ги предпазва егото, защото всичко, което могат да видят, са вече постигнатите неща. Във всяка амбиция и цел, които имаме – били те големи или малки, – присъства и егото. То подрива нашите устои по време па пътуването ни, в което сме заложили всичко.
Новаторът в своето дело, главният изпълнителен директор Харолд Джинийн сравнява егоизма с алкохолизма: „Егоистът не е човек, който бута предметите от бюрото си. Той не ломоти и не се лигави. Не, той просто става все по-безочлив и по-безочлив, и някои хора, като не разбират какво се крие зад това поведение, погрешно вземат неговата безочливост за властност и самоувереност“. Можем да кажем, че те започват да допускат тази грешка и по отношение на себе си, понеже не съзнават, че са се заразили от същата болест или че тя ги убива.
Ако егото е гласът, който ни нашепва, че ни бива повече, отколкото ни бива в действителност, можем да кажем, че то спъва истинския ни успех, защото ни пречи да осъществим пряка и честна връзка със заобикалящия ни свят. Един от първите членове на Анонимните алкохолици определя егото като „съзнателно отделяне от“. От какво? От всичко. Негативните проявления на това отделяне са огромни: не можем да работим с другите хора, ако издигаме стени. Не можем да направим света по-добър, ако не го разбираме или ако не разбираме себе си. Не можем да получим обратна връзка, ако сме неспособни или нежелаещи да чуем външните източници. Не можем да видим благоприятните възможности – или да ги създаваме, – ако вместо да виждаме стоящото пред нас, живеем в собствената си фантазия. Ако не си даваме точна сметка за това какви са собствените ни способности в сравнение с тези на другите, нашата самоувереност не е нищо друго, освен самоизмама. Как ще стигнем до другите хора, как ще ги мотивираме или ръководим, ако не можем да осъзнаем какви са техните нужди – защото сме загубили връзка със себе си?
Пърформанс артистката Марина Абрамович го описва директно: „Ако започнеш да вярваш в своето величие, креативността ти умира“.
Само едно нещо дава храна на егото – утехата. Когато човек върши нещо голямо – независимо дали в спорта, в изкуството или в бизнеса, – това често го плаши. Егото смекчава този страх. То е мехлем за тази несигурност. Егото заменя рационалните и осъзнати части от нашата психика със самохвалство и нарцисизъм и ни казва онова, което желаем да чуем, тогава, когато искаме да го чуем. Ала това е справяне с проблема само в краткосрочен план и последствията от него оказват дългосрочно въздействие.
От: „Твоето его е врагът“, Райън Холидей, превод Жана Кличмурдова, изд. Сиела
Снимка: YouTube