Влиянието на вярата върху болестите на човека ♥ Владета ЙЕРОТИЧ

Известният сръбски психиатър и богослов акад. Владета Йеротич за вечната битка на духа с душата и на душата с тялото, назаем от книгата му „Учението на св. Йоан Лествичник и нашето време“ (Изд. „Омофор“).

(1924 ~ 2018)

Вяра и болест

Болката и болестите са биологични прафеномени и като такива са голямо предизвикателство за човека, за неговата вяра и наука или за неговия духовно-научен и естественонаучен мироглед. От естественонаучна гледна точка не е известно как са се появили болестите в света. Най-разпространените болести на нашия век – ракът, туберкулозата, шизофренията и маниакално-депресивната психоза – са били познати и в древността, а най-вероятно и много по-рано. Тяхната поява най-често се тълкува като мутация на гена под влияние на неизвестни фактори – както външни (космически излъчвания, радикална промяна на климата на земята и т. н.), така и вътрешни (във вътрешността на самите хромозоми като носители на гена). Има и оригинални, макар и недоказани хипотези за възникването на болестите, които предполагат, че в своето първоначално състояние човекът е бил „здрав по природа”. Според мнението на немския психолог и философ Лудвиг Клагес (1872-1956 г.), човекът е заболял тогава, когато е открил духа в себе си. Оттогава започва непрекъсната война на духа с душата и на душата с тялото: така тялото в продължение на хиляди и хиляди години от човешката предистория и история прогресивно е отслабвало за сметка на духа. Близко до този възглед за произхода на болестите е и едно друго мнение, което разглежда болестта като израз на компромис между себичната и алтруистичната природа на човека.

Според убедителните свидетелства на съвременната психосоматична медицина, физическата болест не трябва да се отделя от душевно-духовния живот на човека. Физическата болест влияе на душевното състояние на човека, но което е по-важно – неговото нездраво душевно състояние, особено онова, което трае с месеци и години, е съдбоносно за появата на някои физически болести. Доказано е, че продължителното състояние на депресия, страх, омраза и гняв (разпознати или неразпознати от съзнанието) или непрестанната грижа за нещо („Тъгата в сърцето на човека го притиска, а добрата дума го развеселява”, Пр. Сол. 12:25) обуславят за кратко или продължително време определени функционални, а оттам и органични промени в нашето тяло. На практика всички болести – от грипа до рака – са психосоматични; продължителната неблагоприятна душевна ситуация отслабва нашата защитна невроендокриноимунна система и по този начин ни прави уязвими, а така също отслабва и съпротивата на организма срещу истинските непосредствени причинители на болестите – вирусите и бактериите. Що се отнася до процеса на оздравяване (по-специално от някои тежки хронични заболявания, особено в младежките и средните години), той до голяма степен зависи от възстановяването на нашето психическо равновесие, което предполага воля за оздравяване, вяра във възможността за оздравяване и надежда в помощта на онези, на които болният се доверява (това не са само лекарите, но преди всичко хората от най-тесния кръг на болния).

Съществуват научни трудове, които говорят за съдбоносното въздействие на психологическите фактори върху протичането и изхода на тежките болести. Например ученият П. С. Рауд е изследвал девет пациенти, излекувани от рак в последна фаза. Целта на изследването е била да се даде отговор на въпроса, как е станало това. С тях е бил проведен открит, свободен и неструктуриран разговор. Отговорите на всичките девет болни си приличали. Всички те са били убедени, че между тяхното психическо състояние и неочаквания благоприятен изход от болестта има връзка. Според тях надеждата е била от решаващо значение за оздравяването… При откриване на начина за подтикване на надеждата за оздравяване трябва да се има предвид и общата житейска ситуация и среда на всеки болен, неговия социално-икономически статус, убежденията, становищата, очакванията, вярванията и, не на последно място – ценностите, които той споделя и които дават смисъл на неговия живот. Известно е, че човек може да превъзмогне и най-тежката болест, когато е уверен, че има надежда и че неговата борба има смисъл.

Неусетно се доближихме и до нашата основна тема – вяра и болест и вече можем по-добре да посочим влиянието на вярата върху болестите на човека. Най-много болести и свързаните с тях страдания идват от самите нас. „Около една трета от страданията, които човек трябва да изтърпи, са неизбежни. Останалите две трети от всички страдания са наше собствено дело; и поне що се отнася до вселената, те са излишни” – казва Олдъс Хъксли.

Поради многобройните конфликти от личен характер, които трудно могат да бъдат избегнати и които винаги са по-травмиращи и по-опасни за здравето на човека от външните травматизиращи влияния, ние сами си създаваме условия за отслабването на организма и за появата на болестите. Веднъж разболели се от някоя болест – а нито една болест не идва внезапно, без предупреждение (видяхме вече какво е мислил за болестта още Хипократ), – която не може напълно да бъде излекувана нито за седмица, нито за месец, ние сме длъжни открито и искрено да се запитаме доколко сами сме допринесли за появата и развитието на болестта с нашата очевидно погрешна житейска позиция или отношение към другите и към самите себе си. С нищо няма да помогнем на процеса на подобрение и оздравяване (защото видяхме, че и ракът е лечима болест, когато душевно-духовната основа на личността е пренасочена в правилна посока), ако обвиняваме за нашата болест заобикалящата ни близка или далечна среда. В душевния живот на тази категория пациенти омразата и примирението се редуват; след това пагубното психическо състояние преминава в продължителна депресия, която може единствено да отслабва нашите естествени защитни сили, на първо място вярата, надеждата и любовта. Затова депресията може само да увеличи или да продължи агонията на хроничните болести. Отвъд депресията, била тя скрита или проявена, психотерапевтите и духовниците разпознават не само потиснатата агресия спрямо средата, но и дълбоко потиснатата вина на болния, която дори и когато се разпознае, но не се изстрада, продължава да притиска цялата телесно-душевно-духовна организация на човека, подобно на камъка върху гърба на Сизиф. Съвременната дълбинна психология посочва, че днес е особено голям броят на хората, т. нар. скрити самоубийци, които заради неразпознатата и неочистена омраза към себе си (много са причините, поради които човек, макар и с чувствителна съвест, може да намрази себе си, без напълно да съзнава този факт) се „самоубиват” с течение на времето чрез алкохол, наркотици, пушене, преяждане, претоварване с работа, шофиране с несъобразена скорост, хазарт и естествено най-често чрез хроничните психосоматични болести (язва, колит, хипертония, астма, кожни болести и т. н.).

Различна е реакцията на хората към онези остри или хронични телесни болести, които ги приковават на легло. Свети Йоан Лествичник отбелязва тази разлика в реакцията, като казва: „Не малко внимание ни е нужно тогава, когато тялото боледува. Защото бесовете, като ни видят, че лежим на земята, безсилни от изнемогване да се въоръжим против тях с телесен подвиг, опитват се да ни нападат с особена жестокост. Върху живеещите в света във време на болест напада бесът на гнева, а понякога и хулният дух. Живеещите вън от света биват мъчени от бесовете на преяждането и блудството, ако те имат в изобилие всичко потребно; ако ли пребивават в подвижнически места, отдалечени от всякакво утешение, – такива биват изкушавани от бесовете на унинието и ропота” (Лествица 26:19-20).

Наистина, от опит знаем, че немалко хора, особено онези, които дълги години са били здрави и не са познавали болката, стават гневни и заядливи по време на болестта и я преживяват като неправда и пагубно влияние на неизвестна, външна сила, чийто корен и източник не знаят. Други се разглезват от болестта, като се наслаждават на удобствата от полаганите грижи, отказват се от по-нататъшен подвиг и регресират, както бихме се изразили на езика на съвременната динамична психология.

За щастие, има и друг тип хора, които реагират на болестите по християнски и възприемат болката като напомняне, като приятелска бащинска заръка, която трябва да ги научи на нещо ново… От какво зависи това разнообразие на човешката реакция спрямо болестта? Според съвременните разбирания на медицината и психологията, това различно поведение се обуславя на първо място от телесната конституция и от темперамента на човека като вродени ценности; след това – от принадлежността му към интровертния или екстровертния тип личност, което може би също спада към вродените свойства на личността (екстровертните личности са по-склонни да се оплакват от болката в сравнение с интровертните); после, от експресивния стил, който е функция на етническата принадлежност (напр. средиземноморските народи реагират по различен начин на болката в сравнение със северните народи); и накрая, значително влияние оказват мотивацията и надеждата, или с други думи – житейската позиция и мирогледът.

…По време на неколкократните си посещения в Света Гора разбрах, че Бог дава на всеки човек по едно „жило в плътта” (2 Кор. 12:7), което е само негово и на което трябва да обърне особено внимание, без да се забравят и другите. Това „жило в плътта” е един от седемте смъртни гряха. За един това е гневът, за друг е блудството, за трети – леността, а за всеки и за всички – гордостта. Светогорските старци казват, че борбата с нашето основно жило не е безсмислена, само ако то е разпознато добре и навреме, дори и тази борба да трае цял живот, което понякога наистина се случва. Нима не знаем отдавна, че герой е не този, който е победил другите, а който е победил себе си! Очевидно тази борба винаги е била най-трудната. През вековете хората упорито са я отбягвали, а днес изглежда я отбягват повече от всякога; оттук идват войните, насилствената експлоатация на природата и цялото това безсмислено усъвършенстване на техниката в западната цивилизация. „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно” (Лука 10:41-42) – това Мария е разбрала със сърцето си! Как иначе да разберем смисъла на тази борба до края на живота и кой друг, ако не сърцето, ще ни даде надеждата някой ден да постигнем смирение и радост в болката? Кога ще се случи това? И в този случай св. Йоан Лествичник ни дава добър съвет: „По непостижимия Божи промисъл, някои са получили духовни дарби преди трудовете, други – в самите трудове, трети – след трудовете, а някои – вече при смъртта. Заслужава да се изследва, кой от тях е по-смирен от останалите?” (Лествица 26:88).

Да се върнем към съвременната психология. Днес повечето, ако не и всички психологически школи, посочват голямото, дори съдбоносно значение на ранната семейна среда за развитието на телесния и душевния живот на човека. Нашият народ има обичай да казва: „Което си засукал с майчиното мляко, то ще ти бъде за цял живот”; „Каквото люлката е залюляла, това мотиката ще закопае”; както и – „Ръката, която е люляла люлката, владее света”.

Днес пренаталната психология с право смята, че това влияние започва още от майчината утроба и продължава през целия вътреутробен живот. Доволната и щастлива майка би трябвало да роди щастливо дете, а по-нататъшната хармония във взаимоотношенията между майката и бащата със сигурност ще осигурят хармоничното развитие на душевния и телесен живот на детето. Няма нищо по-лесно от това в тази щастлива семейна среда да посеете в детето семето на вярата в Бога, и дори не да посеете, а само да поливате онзи зародиш на вярата, с който детето идва на света.

Наистина, с какво може да ни помогне вярата (тъй като сме родени в Сърбия, естествено е да търсим корените на своята православна християнска вяра) в болестта или още по-добре в здравето, за да не се разболеем („По-добре е да предпазиш, отколкото да лекуваш”)? Най-напред, вярата осмисля всичко, докато безверието прави нещата безсмислени. Затова Достоевски от личен опит, в унисон със съвременната психосоматична медицина, е можел да каже следното: „Който няма под себе си твърда почва, той няма и Бог… Човешката природа не понася богохулството и рано или късно ще си отмъсти за това”. Не е добре да мислим, докато сме здрави, че здравето е най-естественото нещо на света, което ни принадлежи по наследство или, още по-лошо, заради нашите собствени заслуги. Вярващите, които носят вярата в сърцата си, по принцип избягват този капан на здравето и благодарят на Бога и го използват по християнски, за да вършат добро на другите, като не забравят Христовите думи: „Настъпва нощ, когато никой не може да работи” (Йоан 9:4). (Нощ не означава само смърт, но и болестно състояние, старост.) Наистина, от християнска гледна точка (и не само от християнска), ние като хора не сме здрави същества. Дали заради „падналата и греховна човешка природа”, която ни е направила смъртни, дали заради развития или открит дух, който чрез своите инструменти, ума и разума, изяжда нашето тяло (Клагес), дали заради чудовищно разрасналата се цивилизация, която напълно ни е откъснала от природата (впрочем, природата също не е „здрава”, в нея са се разболели и растенията, и животните, независимо от човешката намеса), или заради нещо друго – човекът наистина не е здраво същество. Освен много други същностни понятия, американската техническа цивилизация е изопачила и понятието здраве, като е забравила, че това „да не смееш да бъдеш болен” е също сериозна болест. В един от разказите на Толстой, за богатия и разпуснат господар, който винаги бил здрав, народът е измислил удивително точен израз: „От него са дигнали ръце и Бог, и дяволът!”

Докато сме здрави, да се пазим от разюздаността на здравето, особено докато сме млади, да не го пропиляваме неблагодарно, защото не сме го създали сами. А когато се разболеем? Тогава ни е нужна вярата. Първо, за да ни напомни, че и ние имаме дял в заболяването и боледуването; че трябва съзнателно да разпознаем и да приемем този личен „принос” към болестта, така че очистени (християнският път е покаяние, изповед, причастие), да пренасочим погрешно ориентираната емоционална енергия в друга посока; да приемем болестта с „воля за смисъл” (В. Франкъл), скрито присъстваща във всеки човек; да не приемаме болестта като Божие наказание, което трябва да ни бичува до края на живота, а като напомняне от Бога на любовта, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тим. 2:4); най-накрая, вярата много ни помага и в случая, когато болестта не ни напуска, а наистина ни съпътства цял живот – да приемем болестта, търпеливо да я понесем, в търпение и молитва, за да издържим до края без бунт и ропот (само праведният Йов е имал право на бунт, защото милиони хора през вековете са научили нещо важно именно от неговия бунт). Молитвата за здраве на болния към Бога трябва да бъде лишена не само от съмнение, но и от каквото и да било осъждане или прехвърляне на вината за собственото болестно състояние върху Бога или хората. Да не забравяме, че понякога доказателство за Божията благодат е самият начин, по който хронично болният понася болестта си. Със своето спокойствие и търпение той се превръща в Божи свидетел. За нас, хората, трябва да остане тайна това, на кого и защо Бог оставя болестта въпреки искрените молитви за изцеление. Понякога научаваме тази тайна в края на нашия страдалчески път през болестта. Загадката на страданието е разрешима само в перспективата на надеждата, в есхатологията.

От: „Учението на св. Йоан Лествичник и нашето време“, Владета Йеротич, изд. Омофор, 2007
Снимка: lyuliyuli.blogspot.com