„За какво си мисли робът? Разбира се, не за свобода! Той мисли и мечтае за това, да стане тиранин! Робството и тиранията – това не са толкова външни отношения, колкото състояние на душата.

~ „Психологическо айкидо“ (ИК „Жануа-98“)

(1938 ~ 2020)

Отношения в ситуация на опека, потискане, грижи или безпомощност, капризи, възхищение

Понякога такива отношения могат да продължат достатъчно дълго. Бащата опекунства сина, началникът властва над подчинените. Децата са принудени до определена възраст да търпят натиска на родителите, подчинените трупат в себе си издевателствата на началника, но непременно ще настъпи момент, когато на някого ще омръзне да опекунства, а на някого ще омръзне да бъде опекунстван, някой няма да издържи тиранията.

Може предварително да се прецени кога тези отношения ще завършат с разрив. Хайде тогава да помислим – кога? Ясно е, че те ще завършат тогава, когато отношенията се изчерпят, т.е. разривът ще настъпи, когато децата престанат да зависят материално от родителите, а подчинените придобият висока квалификация и материални блага. Ето защо много работници напускат, веднага щом защитят дисертация, преместят се в нов дом и т.н.

Ако отношенията и след това се съхранят, то непременно се развива конфликт, започва борба. Като на неуравновесени везни този, който е бил долу се стреми да се издигне нагоре и да спусне надолу този, който е бил горе. В крайната си проява този тип отношения са робско-тиранични. Да разгледаме няколко примера по-подробно.

За какво си мисли робът? Разбира се, не за свобода! Той мисли и мечтае за това, да стане тиранин! Робството и тиранията – това не са толкова външни отношения, колкото състояние на душата. Във всеки роб живее тиранин, а в тиранина – роб. Може да бъдеш формално роб, но в сърцето си да останеш свободен. Когато взели в плен философа Диоген и го изкарали за продан, потенциален купувач го попитал:

 Какво можеш да правиш?

Диоген отговорил:

 Да властвам над хората!

После се обърнал към глашатая и го помолил:

 Обяви, не иска ли някой да си купи хазаин?

Проанализирайте вашите отношения в семейството и на работа. Ако вие се намирате в положението на роб, техниката на амортизация ще ви позволи да се почувствате свободен човек и да излезете от робската зависимост на своя угнетител, даже да ви е началник. Ако вие самият се намирате в позицията на тиранин, установяването на равноправни отношения изисква специални методи.

В училището по психологическа борба Ф. попадна поради обтегнатите си отношения с по-големия си син, 12-годишен, който по това време завършваше 6-ти клас. За неговите успехи в учението свидетелстваше следният факт: на една страница понякога той имаше повече от 30 грешки. Упреци и заплахи от рода: „Какво ще излезе от тебе?”, „На кого ще бъдеш нужен?”, „Ще станеш метач”, „Погледни как са се учили твоите родители!” и т.н. вече не даваха ефект. Невъзможно беше някой да го накара поне веднъж да си провери написаното. Викаха родителите му в училище. След поредното „затягане” у дома състоянието само се влошаваше.

Анализът на ситуацията показва, че стилът на общуване в семейството е бил от типа паралелна транзакция на психологическото неравноправие в робско-тираничен вариант. До момента на попадането на бащата в нашето училище по психологическа борба, тези отношения вече не задоволявали и двете страни и били изчерпани. Стратегически правилно е в този случай да се направи така, че бащата за определено време да попадне в психологическо робство, а синът би станал по-внимателен към уроците си, т.е. бащата би следвало да слезе на позиция Дете, а синът да се изкачи на позиция Родител. Ако синът застане на позицията на Родителя, би действал като баща. След като беше намерена стратегията, се роди и тактическият подход.

Аз вече говорех за това, че колкото повече на човек му се забранява нещо, толкова повече му се иска да го направи. Ето защо  синът на моя ученик отказваше да проверява своите работи. Нали са го заставяли да прави това! Преди всичко не бива да са принуждава, заплашва, забранява! Аз бих направил това главен девиз при възпитанието на децата. Колкото по-малко забрани и принуждаване, толкова по-добри отношения. Сега послушайте разказа на Ф.

Когато се запознах с теорията на общуването и техниката на амортизация, аз отидох при сина си и предизвикателно му казах:

– Слабо действаш! Аз мога да пиша без нито една грешка!

Аз мисля, че точно с това ми се удаде да сляза на ниво Дете. Освен това, аз вече бях запознат с принципа на проекцията: „Ако човек сам прави грешки, той е убеден, че и другите грешат”. Затова предварително знаех, как ще премине нашият разговор.

Синът: не може да бъде.

Аз: Можем да поспорим. За всяка намерена при мен грешка ще ти плащам по 10 копейки.

Синът: Без лъжа?

Аз: Нима някога съм те лъгал?

В присъствието на жена ми и по-малкия ми син, по всички правила на нашия договор, ние се състезавахме. Аз преписах неговия текст с неговите грешки и му го дадох да го провери. Никога не бях виждал моя син да работи над текст с такъв ентусиазъм!. На предложението ми да се възползва от учебния правописен речник той отговори с категоричен  отказ. Той взе големия речник със 102 хиляди думи и провери всяка дума. Грешки имаше много. Щом намереше грешка възкликваше нещо от рода:

– Татко, как изобщо са ти дали свидетелство за зрелост, че и с медал? Откъде ти растат ръцете? И що за почерк? Как още те държат на работа?!

Той се държеше важно. На лицето му имаше гнусливо-снизходително изражение. Жена ми твърдеше, че той бил мое копие. Честно казано, аз сам не се харесах, но беше много поучително да се видя отстрани. И веднага сърцето ме подсети за някои положения в психологията за правилата на възпитанието: думите не възпитават; децата стават такива каквито са техните родители, но още по-лоши; на децата трябва да се покаже как да се живее, а не да се разказва.

Аз се нахвърлих на изучаването на психология. Започнах да препечатвам правилата за общуване и да ги давам на сина си за проверка. Грешки правех много, а синът ми ги намираше всичките. Едновременно той изучаваше и правилата за общуване. Как мислете, ако бях го заставил да прави това, щеше ли да се получи нещо? Постепенно поведението на сина ми се подобряваше, а след три месеца повече на правеше грешки. В училище той започна да разказва на приятелите си за получените знания. След една година вече беше отличник. Нашите отношения се изгладиха и приеха характера на сътрудничество. Синът ми стана откровен. Съгласете се, че това е голямо постижение.

Из: „Психологическо айкидо“, Михаил Литвак, ИК „Жануа-98“, 2008 г.
Снимка: Руският психолог Михаил Литвак, 2005 г., commons.wikimedia.org