♥ Грешка е да се счита, че тежкият живот дава права. Човек не е над другите заради страданието си 

Да не обявяваме война, която не можем да спечелим

Под влияние на прочетеното в юношеството си дълго време се смятах будист. Бях изчел огромно количество книги от библиотеката на дядо ми, запален привърженик на източната мистика. Вероятно поради ограничена представа за будизма бях си втълпил, че единственият начин да си щастлив се състои в откъсване от „долните страсти”. Животът ми изглеждаше едно страдание, а мъдрият не трябваше да чувства собственото си физическо и духовно страдание. На такива хора трябваше да се гледа като на примери за подражание. Постепенно тази стоическа позиция започна да ми се струва погрешна. По-точно, престана да ме удовлетворява. Дадох си сметка, че прекаленото желание да се откъсна от чувствата си ще ме доведе до откъсване от живота. Да наблюдаваш среща по тенис от мястото на съдията, може да бъде интересно до момента, в който ти се прииска да си на терена и да се впуснеш в игра, независимо че ще се изпотиш и ще се схванеш.

Когато човек упорито стои извън всичко, накрая той се лишава от най-ценното: усещането. Да се откажеш да страдаш е равносилно на това да изхвърлиш бебето заедно с водата за къпане: значи да си забраниш основното – удоволствието да живееш. Цената не е ли много висока?

Това е все пак едно всеобщо желание: „Повече да не чувстваш болката – израз, в който три четвърти от думите са отрицателни. С други думи позицията, на която застават много от нас може да се обобщи така: „Най-малкото е, че по-малко страдам.” Човек ще каже това, което иска, но „по-малко нещастие” е понятие, не толкова интересно като „повече щастие”!

Във всеки случай отричането на страданието е неправилно, тъй като животът е изграден от радост и тъга, удоволствие; и болка. Едното не върви без другото, както не би имало нощ, без наличие на ден. Един френски поет от края на 16 век пише, че „да се оплакваш от усещането за неприятности и страдания е все едно да се оплакваш, че си човек, вместо дърво или скала”. Необходимо е веднъж за винаги да престанем с молбите си към небето да намали неволите ни и да ни върне сполуката. „Непрекъснато щастие” не съществува или поне не е това, което картите на Епинал познават като райско щастие.

В къщи имам един малък предмет, на който много държа, подарен от първата излекувана от шизофрения моя пациентка. Става дума за зъб от бронтозавър, на възраст около 60 милиона години. Аз държа на него толкова много, защото има кариес... Всички живи същества от всички времена като нас са имали опита от болката. Следователно, не е нужно да си заравяме главата в пясъка. Всяко страдание е част от света: физическото при боледуване, душевното при липса на близък човек и т. н. Щом е неизбежно, защо искаме да го избегнем? Да не обявяваме война, която не можем да спечелим. След като страданието съществува, остава ни единствено да се научим да се възползваме от него.

Жалко е да се хвърля енергия да се избегне нещо, когато тя може да бъде употребена да се живее. Да не си губим времето в представи за един „по-добър” свят, а да се възползваме от реалния.

Ако една тъга се появи, не остава друго, освен да бъдем тъжни и да я изживеем. По-добре е да приемем страданието, отколкото да го отхвърлим – това означава по-богат жизнен опит. Същото се отнася и за старостта. Не можем да спрем времето, но можем да се научим как да се наслаждаваме на този период от живота си, както на всеки друг. Интересно е да сме убедени, че губим едно, но остава друго, да чувстваме надмощието на мозъчната активност над физическата... Всяко друго поведение би било бедствено.

Не можем да променим действителността, но можем да променим начина, по който я задържаме. В случай на смърт на близък човек, сме изправени пред един брутален, но неизбежен факт. Ако причинената мъка по сила отговаря на любовта, която сме изпитвали към отишлия си, можем само да бъдем горди, че е бил част от нашето житие. Защо да спираме сълзите, когато са израз на привързаността ни към покойника? Напротив, трябва да плачем за утеха. Ако тази тъга е толкова силна, че не мога да я преодолея, мога да изпусна предопределеното ми щастие в живота. Да се отдадеш на страданието не би било нищо друго, освен допълнително страдание.

Не призовавам за превръщане на усещането за болка в радост. Болката остава, но връщането на радостта ще бъде положително явление. То вече означава един задължителен напредък и като че ли е най-добрия начин за разбиране на проблема. Трябва да можем да приемем липсата: да погребеш някого, означава да осъзнаеш липсата му завинаги, а това води до калциране на раната, вместо до потапяне в съжаление. Да опитаме да си кажем: „Искам единствено да се успокоя, да намеря нови начини за обич и щастие; ще престана да залагам на този човек и това ще ми струва болка – цената на любовта – после ще залагам на други хора”.

Може да звучи сурово, но това е житейският закон. Ако другият е изчезнал завинаги, трябва да го заместим с някого, от когото имаме нужда, за да живеем. Това е суровото правило на любовта.

Да се примирим означава да се отдадем на мъка, която има някакъв предел. Но в съжалението няма предел и има опасност да ни обхване изцяло. Да плачем за утеха – да, но да се предпазим тази тъга да не ни хареса. За съжаление, много хора по-стъпват така. Те стигат до „еротизиране” на страданието и с удоволствие го продължават. Едно удоволствие, което не е най-силното, но е по-реално и е много трудно да му се устои. Това е начин, по който някои са решили да „играят” живота си... Те придават значение на болката, с надежда това да им помогне в постигането на благополучие. Ако съм нещастен – разсъждават те – ще бъда обичан и подкрепян повече отпреди. Както във времето, когато майката е утешавала тъгата на своето дете.

Много хора си въобразяват, че имат повече заслуги като страдат. „Ах, да знаете как ме глезеха...” Грешка е да се счита, че тежкият живот дава права. Човек не е над другите заради страданието си. Това усещане не е нищо повече от системен стремеж за отплата.

В действителност, аз никога не съм срещал истински мазохист. Но срещам хора, за които страданието е условие да постигнат желаното. Те не изпитват удоволствие от болката, но вярват, че тя е цена, която е трябвало да се плати. Ако веднъж им е показано, че могат да получат същия резултат и без да надценяват болката, те ще се откажат от по-трудния начин на съществуване.

Да се приеме страданието:

~ Да не си търсим сами трудностите. Няма нищо по-просто от щастието. Колкото е по-лесно, толкова е по-земно. Ако може да ви пуснат с хеликоптер на връх Еверест, защо да се измъчвате с катерене? Ако, разбира се, го правите заради удоволствие от самото изкачване, това е съвсем друго.

~ Да преживеете страданието е единственият начин да го намалите и да се примирите с него. Но ако ви хареса, това вече е едно подозрително желание. Не надценявайте болката: страданието не дава право на никакви заслуги, освен по-добро разбиране на живота.

~ Съумявайте да се примирявате със загубеното, но се възползвайте от това, което остава и предстои!

Избрано от: „Терапия на щастието“, Д-р Етиен Жаланк, изд. „Здраве и щастие”, 1994
Снимка: youtube.com