За призива на душата да си вземем разрешителното за автентичен живот, споделено от юнгианския психоаналитик, професор по хуманитарни науки и психология д-р Джеймс Холис в книгата му „Живот в зоната на преход“ (Изд. „Кибеа“).
Смелостта да живеем съобразно вътрешния си глас
Дълбочинната психология възниква в отговор на призива към лична отговорност. Тази книга служи на същия призив. В книгата „Да живееш осъзнато“ разглеждам по-подробно тезата, че от основно значение за възстановяването на автентичния начин на живот е да си върнем разрешителното да съществуваме такива, каквито сме, личния авторитет и личните стремежи. Всяко едно от тези неща зависи от останалите, за да има сила.
Един от страничните ефекти на огромното разминаване между нас като деца, тепърва тръгнали по пътя на живота, и родителите, властите и безбройните авторитети е, че се научаваме да придаваме прекалено голямо значение на своето безсилие. Осъзнаваме, че благополучието ни зависи до голяма степен както от щедростта на хората, които се грижат за нас, така и от способността да изпълним изискванията, които съдбата ни поставя. Историята е пълна с достойни хора, смазани от тежестта на робството, малтретирането, расизма, сексизма и други форми на отричане на правото на душата им да се изразява. Можем само да скърбим за техните страдания и неизживени възможности, но да сме решени да изживеем пълноценно всичко, което остава на нас.
За да придобием представа за своите възможности да дадем по-пълен израз на живота, първо трябва да се преборим с дълбоко вкоренената архаична хватка на старото разминаване между авторитета на двата свята, пред които носим отговорност – външния и вътрешния. Изместването на личния център на тежестта започва, когато престанем да си задаваме въпроса: Какво ми се случи? и обърнем внимание на един друг въпрос: Какво иска да влезе в света чрез мен? Фактът, че можем да сме носители на нов живот в този свят, е единствената противоотрова за стария свят и неговите истории.
Ако приемем, че можем да си зададем този въпрос и да се замислим какво означава той, установяваме, че повече не можем да си позволяваме да живеем колебливо, сякаш това не е нашият живот. Вече не можем да искаме нечие разрешително, за да вярваме в това, в което вярваме, и да желаем това, което желаем. Трябва сами да си го вземем. То не е нещо, което друг да ни даде. Актът е провокиран от прозрение, понякога от смелост, а друг път – от отчаяние. Призивът да приемем съдбата си, да си вземем разрешителното за автентичен живот, започва да ни въздейства по-силно, отколкото тежестта и гравитацията на съдбата.
Второ, трябва да сортираме огромния вътрешен трафик, на който сме подложени в задръстения от информация инвазивен свят, в който живеем. Кои информационни нишки идват от старите истории на нашата персона? (За да отговорим на този въпрос, трябва да знаем нещо за невидимите агенти в ежедневието ни, които присъстват, вземат решения вместо нас и често дори ни изяждат обяда.) Освен това трябва да идентифицираме тихия вътрешен глас, с който ни нашепва душата, и да започнем диалог с него. Тя ни говори много, но ние не я чуваме в натоварения с изисквания делник. Често се плашим от третата стъпка – намирането на смелост да живеем съобразно вътрешния си глас, с всички последствия, които това може да ни донесе. Моментите на решение и ангажираност са едновременно ужасяващи и вълнуващи.
Трето, трябва да си върнем мечтите и представите, които сме изоставили много назад, отдавна и далеч. Поради промените в тялото и необратимостта на времето няма как да ги възстановим, но много от тях са все още достъпни под една или друга форма. Стига да си дадем разрешение! На този етап от житейския си път вече е момент да се запитаме: Какво чакам? Да не би да очаквам, че родителите ми ще цъфнат у нас и ще ме накажат? Да не би да си мисля, че ако загубя чуждото одобрение, ще си вкарам автогол завинаги? Да не би да се опасявам, че ще ми дойде прекалено много? Какви са моите страхове? Какви са старите ми истории? Не е ли време да ги оставя настрана, преди да са написали и последните глави от моя живот?
Възстановяването на интересите и стремежите ни и оценяването им със сигурност дава най-голяма надежда да си върнем усещането за чудо, любопитство, радост и удовлетворение, което сме имали като деца. Нашата същност е на разположение да ни служи и подкрепя в моментите, в които трябва да проявим решителност и посвещение за растеж и промяна. Какво чакаме – да се появи Елвис и да каже: Да, вече може да заживеете живота си? Доколкото е известно, той вече е напуснал сградата.
Порастването означава да продължим да работим за изцеление на вътрешните си разделения, докато не започнем да служим приоритетно на това, което иска да влезе в света чрез нас.
От: „Живот в зоната на преход“, Д-р Джеймс Холис, превод Гаяне Минасян, изд. „Кибеа“
Снимка: goodreads.com