„В тази ера на материализъм, като че ли сме станали слепи за стойността на чувствата. Качеството на сърцето поддържа целостта на живота.“
(Lady in Green Jacket (1913) by August Macke)
Пет аспекта на ума
Петият аспект на ума е чувството. Ако тази способност не е разкрита, колкото и мъдър и умен да е, човек е непълен. Той не живее. Умът започва да живее от мига, в който в него се пробуди чувството. Мнозина използват думата „чувство”, но малцина познават чувството. Колкото по-добре го познава човек, толкова по-малко говори за него. То е толкова завладяващо, че ако в нас има следа от Бог, тя е в чувството.
Днес хората разграничават интелектуално от сантиментално, но истината е, че интелектът не може да е съвършен без емоционалността. Ако няма постоянен поток на чувства, силата на мисълта не може да бъде подхранвана, способността за разсъждение не може да бъде поддържана. В тази ера на материализъм, като че ли сме станали слепи за стойността на чувствата. Говорим за сърцето, но не виждаме истинската му важност, въпреки че то е основата, коренът на растението на живота. Качеството на сърцето поддържа целостта на живота. Добродетели като искреност, уважение, тактичност, грижовност, разбиране се проявяват чрез качеството на сърцето. Ако няма сърце, човек е неспособен да прояви разбиране, да бъде благодарен, да изразява своята душа или да получава добро отношение и помощ от другите. Човекът без качество на сърцето е егоистичен, дори глупаво егоистичен. Ако беше мъдро егоистичен, в това щеше да има смисъл.
Хората много често казват, че нямат време да изразят своето сърдечно качество, нямат време да го развият. Винаги са толкова заети. Но ние можем да бъдем заети от сутрин до вечер и в същото време да правим всичко с цялото си сърце, да изразяваме от дъното на сърцето си. Когато не черпим от качеството на сърцето, всичко, което правим, е лишено от живот. Чувството е изключително важно за живота ни. Онзи, който веднъж бъде обезсърчен, може завинаги да изгуби желание за живот. Претърпелият разочарование напълно губи доверие. Онзи, чието сърце е разбито, губи самоувереност за цял живот. Изпитаният страх остава в сърцето завинаги. Преживеният неуспех се помни до края на живота.
На Изток хората обичат да гледат бой с петли. Двама души пускат един срещу друг петлите си и щом единият види, че неговият е на път да изгуби, той взима своя петел, преди да е свършила борбата, преди птицата да претърпи поражение. Човекът предпочита да признае, че губи, докато петлите все още се бият, отколкото да допусне неговият петел да преживее поражението и така никога повече да не може да се бие. Това е тайната на нашия ум. Щом се научим да се грижим за него точно както в боя с петли, да можем да жертваме всичко, но да не оставим в ума спомена за лошо преживяване, ще можем да живеем по най-добрия начин.
В разказите за живота на велики герои и личности четем за това, как са преминавали през всякакви трудности и скърби, но винаги са се стремели да предпазят сърцето си от унижението. Това им е вдъхвало необходимата сила. Те винаги са избягвали унижението. Били са готови да посрещнат смъртта, да се хвърлят в битка, да преживеят страдания и бедност, но не и унижение. Веднъж, докато бях в Непал, имах нужда от прислуга. Този, когото ми пратиха, беше от кастата на воините, кшатрия, храбрите планинци. Когато го попитах каква работа иска да върши, той каза: „Каквато ми кажете. Всичко, което ми кажете.” „Ами заплащането?”, попитах. „Каквото вие ми дадете”, отговори той. Бях много изненадан да срещна човек, склонен да върши всичко и да приеме каквото и да е заплащане. „Е – казах аз, – значи ли това, че нямаш условия?” Той отвърна: „Само едно – никога да не ми казвате лоша дума.” Беше готов да приеме каквато и да е сума пари, да върши всякаква работа, но не приемаше унижение. Дълбоко в себе си оцених този дух. Именно това го правеше воин.
Има ли човек на света, който ще признае, че няма чувства? И все пак има сърца от камък, от желязо, от земя, от диамант, сребро, злато, восък и хартия. На света има толкова видове сърца, колкото са съществата. Едни горят по-дълго. Други изгарят на мига. Някои се стоплят и след миг вече отново са студени. Други изчезват още щом ги докосне огънят. А има такива, които се топят и от тях можем да правим орнаменти. Същото е с качествата на сърцето. Различните хора имат различни качества на сърцето и този, който познава сърцето, ще се отнася различно към всеки човек. Но тъй като не си даваме сметка за този аспект, ние се отнасяме еднакво към всички. Въпреки че всеки тон е звук, има разлика във височината, вибрациите. По същия начин всеки човек има своя височина, своя вибрация, свое сърце. Според вибрациите на сърцето той е или духовен, или материален, възвишен или приземен. Причината не е в това, което човек прави или притежава. Той е малък или голям в зависимост от това, как вибрира сърцето му.
През целия си живот съм изпитвал огромно уважение към тези, които се трудят, които с усърдие са се издигнали, и за мен присъствието им винаги е било нещо свято. Воден от този мой искрен интерес, започнах да посещавам велики хора. Сред тях бяха писатели, мъдреци, философи и светци. Веднъж обаче срещнах прочут борец. Този мъж с външност на великан имаше такава съчувствена и приемаща природа, такава простота и деликатност, че останах силно изненадан. Помислих си: „Не физическите размери и сила са го направили велик, а онова, което се е разтопило в него и го е накарало да стане мек. Това го прави велик.”
Чувството е вибрация. Сърцето, което е средство, инструмент на чувствата, поражда феномени, стига само проницателно да се вгледаме в живота. Ако причиним някому болка, болката се връща. Ако накараме някого да се почувства приятно, това също ни се връща. Ако дадем любов, получаваме любов. Ако дадем ненавист, тя се връща под една или друга форма – като болка, болест, здраве или успех, радост, щастие. Под една или друга форма винаги се връща, без изключение. Обикновено не се замисляме за това. Когато се издигнем до позиция, от която да раздаваме нареждания на хората и да им говорим грубо, никога не се замисляме за тези неща. Но всяко малко чувство, което се надига в сърцето и насочва нашите постъпки, думи и движения, поражда определено действие и противодействие. Просто понякога това отнема време. Как може да мразим някого и да смятаме, че тази омраза няма да се върне към нас? Ще се върне все някога. От друга страна, ако в сърцето си имаме съчувствие, любов, добри чувства, дори няма нужда да ги разкриваме, защото дори тогава те се връщат под една или друга форма.
Един човек веднъж дойде при мен и ми каза: „Някога бях изпълнен с разбиране, но по някаква причина станах коравосърдечен. Каква може да е тази причина?” Отговорих: „Опитвал си се да добиеш вода изпод земята. Но вместо да копаеш надълбоко, си копал в калта и си се разочаровал.”
Много често човек си мисли, че изпитва чувства, разбиране. Но ако това беше така, той би бил господар на живота си. Нищо нямаше да му липсва. Когато изворът в сърцето бликне, човек става пълноценен и свободен от непрестанната трагедия, която душите са принудени да изживяват. Тази трагедия е ограничението. Много често именно липсата на чувство парализира другите четири аспекта на ума. Човек без чувства не може да мисли свободно. Чувството е това, което кара човек да мисли. Ако той има мощен ум, но няма чувства, мощта на ума му е ограничена, защото истинската сила е в чувството, а не в мисленето.
Понякога хората идват и ми казват: „Мислил съм за това и съм го искал, но така и не се получи.” Отговарял съм им: „Никога не си го искал. Ако го беше искал, щеше да го имаш.” Те не вярват. Продължават да мислят, че са го искали. Може и да е така, но да го желаят достатъчно силно, това е нещо различно. Ако човек отиде пред банката и каже: „Нека всички пари дойдат при мен”, ще дойдат ли? Той си представя, че ги иска, но има съмнения, не вярва, че ще дойдат при него. Ако вярваше, щяха да дойдат. Съмнението е разрушително. Можем да го сравним със сянката, която предизвиква появата на влага и не позволява на слънцето да пробие. Слънцето не може да достигне до мястото, което е покрито от сянка.
В наше време качеството на чувството липсва. Всеки иска да мисли с мозъка, да работи с главата, но не и със сърцето. Ако в основата няма чувство, не можем да творим красиво изкуство, не можем да мислим и да правим чудни неща, да запазим в паметта си нещо приятно, да съсредоточаваме мислите си. Освен това, ако зад думи като „благодарност” и „оценяване” няма чувство, в тях няма дух. Те са само повърхностна любезност. Днес изтънчеността е много погрешно възприемана. Хората усвояват само външния аспект. Ако зад всичко, което казваха, имаше чувство, животът щеше да е много по-стойностен. Когато в ума има безпокойство, той е объркан и не може да отрази нищо. Именно спокойствието на ума прави човек способен да получава впечатления и да ги отразява. На персийски умът се нарича „огледало”. Всяко нещо, което застане пред огледалото, се появява и в него, но когато то бъде отстранено, огледалото е чисто. Обектът го няма. Той остава в огледалото само докато то е насочено срещу него; същото важи и за ума.
Качеството на ума, което го прави спокоен в един момент и активен в друг, което го кара да отразява това, което вижда, а друг път – да избягва всякакво отражение, така че нищо да не го докосне – това качество се развива чрез концентрация, съзерцание и медитация. Учителят обучава ума да се гмурка надълбоко, да се издига нависоко, да се разпростира и да се съсредоточава върху една идея. Щом умът бъде овладян, човек става майстор на живота. От мига на раждането всяка душа е като машина, подложена на всякакви въздействия, на времето и на всичко, което възприемат петте сетива. Например, не можем да минем по улицата, без да видим плакати и реклами. Очите са притегляни от това, което се изпречва пред тях. Дори да не иска да гледа, човек се подчинява на външните команди. Така той е под постоянното въздействие на нещата от външния свят, които го управляват, без той да съзнава. Човек казва: „Аз съм свободен. Правя, каквото поискам.” Но никога не е така. Той много често прави неща, които не харесва. Ушите му са винаги под прицела на всичко, което достига до тях, независимо дали е хармонично или не, очите не могат да устоят на гледката. Така човекът винаги е под въздействието на живота.
Към всичко това трябва да добавим и влиянието на планетите и на хората в обкръжаващата среда. Въпреки всичко човек казва: „Имам свободна воля. Аз съм свободен човек.” Ако знаеше колко малка е свободата му, би се ужасил. Но той има едно утешение и то е, че някъде в сърцето му е скрита искрата, която единствена може да се нарече източник на свободната воля. Ако се грижим за тази искра, ще имаме по-голяма жизненост, енергия, сила. Всичко, за което помислим, ще се сбъдва. Всичко, което казваме, ще оставя следа, всичко, което правим, ще оказва въздействие.
От: „Лечението. Ментално пречистване и светът на ума“, Хазрат Инаят Хан, ИК „Шамбала“, 2012 г.
Картина: Lady in Green Jacket (1913) by August Macke, en.wikipedia.org
