„Човеците се делят както през вековете, така и днес още на роби и на свободни; защото, който не разполага с две трети от деня за себе си, е роб, все едно какъв е той: държавник, търговец, чиновник, учен.“
Белези на висшата и нисша култура
Щастие и култура. – Гледката в местата на нашето детство – градинската беседка, църковният двор с гробовете, езерото и гората – всеки път отново дълбоко ни покъртва и поражда страдание. Завладява ни истинско съжаление към нас самите, та нали сме изтърпели и изстрадали оттогава толкова много! А тук заварваме всичко тъй както сме го оставили – непобутнато, спокойно, вечно: само ние сме станали други, безкрайно чувствителни и неспокойни. Дори откриваме познати хора, които зъбът на времето не е засегнал повече, отколкото да речем някой дъб – селяни, рибари, дървари, те са си все същите. Вътрешното потресение, самосъжалението пред лика на нисшата култура е белег на висша култура, а от това следва изводът, че дори и да я притежавахме, щастието ни не би нараснало. Значи, който иска да пожъне щастие и удобство в този живот, нека винаги да отбягва висшата култура.
Как да направим живота си по-лек. – Главното средство да направим живота си по-лек е да идеализираме всички негови процеси. Но за да си изясним добре какво значи идеализиране, нека се обърнем към живописта. Художникът иска от зрителя да не се взира и да не впива зорко погледа си в картината, дори го принуждава да се оттегли на известно разстояние и да я съзерцава оттам; той е длъжен да прецени точно отдалечеността на зрителя от платното, да, той дори трябва да предвиди също така точно степента на проницателност в погледа на своя зрител! За подобни неща той изобщо не бива да се колебае. Следователно всеки, който иска да идеализира живота си, не трябва да се вглежда отблизо в него, а винаги да задържа погледа си на известно разстояние от него. Гьоте например владееше това изкуство.
Основен недостатък на дейните люде. – Обикновено дейните люде не развиват по-висша дейност: имам предвид индивидуалната. Като чиновници, търговци, учени, ще рече, като хора от определена категория, те са дейни, не обаче и като ярко изразени отделни и неповторими личности; в този смисъл те са бездейни. Нещастието на дейните люде е, че дейността им почти винаги е малко неразумна. Ето например излишно е да питаме банкера, който трупа пари, за целта на неуморната му дейност: тя е неразумна. Дейните люде се търкалят подобно на камъка според капризните закони на техниката. Човеците се делят както през вековете, така и днес още на роби и на свободни; защото, който не разполага с две трети от деня за себе си, е роб, все едно какъв е той: държавник, търговец, чиновник, учен.
Модерното неспокойство. – Оживлението, станало днес модно за хората, се засилва все повече и повече по посока към Запад, така че докато американците си представят обитателите на Европа в цялост за същества, обичащи спокойствието и приятния живот, в действителност те хвърчат насам и натам подобно на пчели и оси. Това оживление нараства дотолкова, че висшата култура не е повече в състояние да дава своите плодове; сякаш годишните времена следват прекалено бързо едно след друго. Поради липса на спокойствие нашата цивилизация се изражда в ново варварство. По никое друго време дейните хора, ще рече не намиращите покой, не са били на по-голяма почит. Затова една от необходимите корекции, която трябва да се предприеме в характера на човечеството, е да се засили в голям мащаб елементът на вглъбеност. А всеки, който още отсега е в ума и в сърцето си спокоен и отмерен, има право да вярва, че притежава не само добър темперамент, но и една всеобщо полезна добродетел и с нейното съхраняване изпълнява дори една по-възвишена задача.
Доколко дейният човек е ленив. – Мисля, че всеки човек трябва да има собствено мнение за всяко нещо, за което е възможно да съществуват мнения, тъй като самият той е нещо индивидуално и неповторимо и заема към всички останали неща ново, небивало досега отношение. Ала леността, заложена в основата на душата на дейния човек, го възпира да черпи вода от собствения си кладенец. Със свободата на мненията положението е същото както със здравето; и двете са индивидуални, и от двете не може да се извлече общовалиден принцип. Онова, от което един индивид се нуждае за здравето си, за другия е причина за заболяване; също и някои пътища към свободата на духа могат да придобият, за индивиди, достигнали високо ниво в развитието си, значение на пътища към робството.
Страничен успех. – Който наистина иска да стане свободен, той ще загуби без всякаква принуда склонността към грешки и пороци; ядът и недоволството също ще го спохождат все по-рядко. Неговата воля не иска нищо по-настойчиво от познанието и средствата да го постигне, а това ще рече: трайното състояние за плодотворна дейност към познанието.
Значението на болестта. Когато човек е болен на легло, между другото открива, че обикновено източник на болестта са неговата работа, сделките или обкръжението му и те са му отнели трезвия и ясен поглед върху себе си: до тази мъдрост човек достига благодарение на свободното време, което му налага болестта.
Емоции на село. Когато човек няма сигурни, спокойни линии на житейския си хоризонт, напомнящи планински вериги и безбрежни лесове, то най-съкровената му воля възроптава, разсейва се и почва да ламти като волята на човека от града: той е лишен от щастие и не дарява щастие.
Предпазливостта на свободните духове. Свободомислещи люде, отдали живота си на познанието, много скоро ще стигнат до извода, че са постигнали външната, видима цел в живота си, както и окончателно затвърдено отношение към обществото и държавата; така например те с радост ще се задоволят с някоя малка служба или състояние, достатъчно колкото да преживяват добре; защото ще устроят живота си така, че едно голямо преобразувание в сферата на материалните блага, дори рухване на политическите системи да не обърне и техния живот. За тези неща те изразходват колкото е възможно по-малко енергия, за да се потопят после с всички натрупани сили, сякаш поемайки дълбоко дъх, в елемента на познанието. При това те могат да се надяват да проникнат дълбоко и в същината на нещата. Подобен дух ще предпочете да вземе от някое събитие само един-единствен детайл, той не обича нещата в цялата им разлятост и богатство на гънките; защото не желае да се замотава в тях. И нему са познати делниците на робството, на зависимостта, на слугуването. От време на време обаче е нужно да отпразнува една неделя на свободата, иначе няма да бъде в състояние да издържи живота. Възможно е дори и любовта му към хората да бъде предпазлива и някак бързолетна, защото желанието му е да се впуска в света на влеченията и заслепението само доколкото е необходимо за целта на познанието. Свободният дух трябва да има увереността, че геният на справедливостта ще се застъпи за своя питомец и последовател, в случай че нечии гласове го обвиняват в липса на любов. В начина му на живот и на мислене се крие изтънчен героизъм, който за разлика от по-грубия му събрат се отвращава от шумната почит на тълпата и обикновено изминава и напуска живота незабелязано. Из каквито и лабиринти да е бродил, под каквито и подмолни скали да се е провирал неговият бързей, излезе ли на светлина, струи ясен, ефирен и почти безшумен по своя път, пропускайки слънчевия лъч чак до дъното си.
Напред. И така, да вървим напред по пътя на мъдростта с твърда стъпка и с упование! Какъвто и да си, черпи от извора на собствения си опит! Отхвърли недоволството от собственото си същество, прости си своето лично Аз, защото в теб има във всеки случай една стълба със сто стъпала, по които можеш да се изкачиш към познанието. Епохата, в която за жалост се чувстваш захвърлен, те облажава за това щастие; тя ти подвиква, че още сега си бил достоен за опита, от който хората на бъдещето може би ще са лишени. Не се презирай за отминала набожност; проучи основно колко чист достъп си имал до изкуството. Нима не можеш с помощта тъкмо на този опит да извървиш по-разумно огромни разстояния от пътя, който човечеството е извървяло? Нима тъкмо на тази почва, която впрочем толкова много те отблъсква, на почвата на нечистото мислене, не са израснали много от най-разкошните плодове на по-стари култури? Човек трябва да е обичал религията и изкуството като майка и кърмачка – в противен случай не може да стане мъдър. Обаче ние трябва да се издигнем над тях, трябва да ги надраснем; останем ли в техен плен, няма да ги разберем. Също така основно трябва да си съкровено запознат с историята и с предпазливата игра на везните: „от едната страна – от другата страна“. Тръгни назад, стъпи в дирите, които човечеството е оставило по своя голям страдалчески път през пустинята на миналото: така най-сигурно ще се поучиш накъде не може или не трябва да отива всяко бъдещо човечество. И докато с все сила искаш да доловиш как ще се оплете възелът на бъдещето, твоят собствен живот добива стойността на инструмент и средство към познанието. В твоя власт е да постигнеш щото всичко изживяно – опитите, кривите пътеки, грешките, заблудите, страстите, твоята любов и надежда, да се разтворят без остатък в твоята цел. Тази цел е да станеш самият ти една необходима верига от културни брънки и по тази необходимост да съдиш за необходимостта в хода на всеобщата култура. Когато погледът ти е достатъчно укрепнал, за да съзреш дъното в тъмния кладенец на съществото си и на твоето познание, може би в огледалото му ще се отразят и по-далечни съзвездия на бъдещи култури. Смяташ ли, че подобен живот с подобна цел е твърде мъчителен, твърде много лишен от приятни преживявания? В такъв случай още не си научил, че няма по-сладък мед от този на познанието и че надвисналите облаци на твоята печал трябва да ти послужат за виме, от което да доиш млякото на живителната си отрада. И едва когато дойде старостта, истински ще познаеш, че си се вслушал в гласа на природата, на онази природа, която владее над целия свят чрез радостта: същият живот, който достига своя връх в старостта, има своя връх и в мъдростта, в онзи мек слънчев блясък на постоянна духовна ведрост; ти ще станеш и двете, и старостта, и мъдростта, на превала на живота, така го пожела природата. Тогава е време и няма защо да се сърдиш, че наближава мъглявината на смъртта. Към светлината, нека това е последното ти движение, ликуващият вик на познанието – последният ти звук.
Из: „Човешко, твърде човешко“ (Книга за свободните духове), Том 1, Фридрих Ницше, ИК „Христо Ботев“, София, 1993 г.
Снимка: Friedrich Nietzsche, circa 1875, bg.wikipedia.org