Нещастните хора, както и тези, които страдат от безсъние, са винаги горди с този факт ♥ Бъртранд РЪСЕЛ

(1872 ~ 1970)

Обсебените от себе си – грешникът, нарцисистът и мегаломанът

Обсебеността от самия себе си бива различни видове. Може да вземем грешника, нарцисиста и мегаломана като три много често срещани типа. Говорейки за „грешника“, нямам предвид човек, който върши грях: всички сме грешници или пък никой не е грешник – това зависи от нашата дефиниция за света; тук става дума за човек, погълнат от съзнанието за грях. Такъв човек непрекъснато търпи собственото си неодобрение, което, ако е религиозен, тълкува като Божие неодобрение. Той си е изградил определена представа какъв би трябвало да бъде според самия него и тази представа е в непрекъснат конфликт с познанието му за себе си такъв, какъвто е в действителност. Ако в съзнателното си мислене той отдавна е отхвърлил максимите, усвоени още в майчиния скут, чувството за грях може да е дълбоко погребано в неговото несъзнателно и да се проявява само когато е пиян или когато спи. И въпреки това да е достатъчно, за да го лиши от вкус към всички радости и наслади. Дълбоко в себе си той продължава да приема всички възбрани, които са му били втълпени още в ранна детска възраст. Богохулстването е нечестивост; пиенето е нечестивост; обикновените бизнес хитрини са нечестивост; и над всичко това – сексът е нечестивост. Такъв човек, разбира се, не се въздържа от каквито и да е удоволствия, но за него насладата от тях е отровена от усещането, че те го позорят. Единствената наслада, която той желае от цялата си душа, е да бъде одобрително приласкан от майка си, което може да му е останало като преживяване от детството. Но тъй като тази наслада е вече недостъпна за него, той живее с усещането, че повече нищо не е от значение: щом като трябва да съгреши, тогава нека съгрешаването да е до дъно. Влюби ли се, той търси майчинска нежност, но не може да я допусне, защото, пазейки образа на майката в себе си, не е способен да изпитва уважение към жена, с която има сексуални отношения. Тогава в своето разочарование той става жесток, после се разкайва за своята жестокост и влиза отново в мрачния порочен кръг от въображаем грях и реално разкаяние. Такава е психологията на мнозина на пръв поглед закоравели безпътници. Онова, което ги отклонява от правия път, е тяхното посвещаване на непостижим обект (майка или заместител на майката) заедно с насадения още в ранните детски години абсурден етичен кодекс. Освобождаването от тиранията на подобни вярвания и привързаности е първата крачка към щастието на тези жертви на майчината „добродетел“.

Нарцисизмът в известен смисъл е обратното на обичайното чувство за грях; той се заключава в склонността на човек да се възхищава от себе си и да очаква другите да му се възхищават. В определени граници това, разбира се, е нормално и не бива да бъде осъждано; единствено в своя ексцес то се превръща в опасно зло. У много жени, особено когато са богати и издигнати в обществото, способността да обичат е напълно пресушена и е подменена от мощната потребност всички мъже да ги обичат. Когато такава жена се убеди, че даден мъж я обича, тя повече няма никаква потребност от него. Същото се наблюдава, макар и по-рядко, и при мъжете; класически пример за това е главният герой в „Опасни връзки“ на Шодерло дьо Лакло. Когато суетата е достигнала подобен мащаб, невъзможно е да съществува искрен интерес към друга личност, следователно не може да се постигне и истинско удовлетворение от любовта. Останалите интереси се провалят още по-пагубно. Воден от преклонение към великите художници например, нарцисистът може да започне да следва изкуство; но тъй като живописта за него е просто средство за постигане на целта, самата техника никога няма го заинтригува, както и няма да може да оцени който и да е обект, освен по отношение на самия себе си. Крайният резултат е провал и разочарование, както и присмех, вместо очакваните хвалебствия. Същото се отнася и за тия романисти, чиито романи винаги се самоидеализират подобно на героините си. Всеки сериозен успех в дадена област зависи от степента на искрен интерес към материята, с която е свързана конкретната работа. Трагедията на не един и двама успешни политици е в постепенното изместване на интереса към общността и мерките, за които даденият политик се застъпва, от нарцисизма. Човек, който се интересува единствено от себе си, не буди възхищение, а и не би трябвало. Следователно човек, чиято единствена мисъл за света е дали светът ще му се възхищава, едва ли би постигнал своята цел. Но дори това да стане, той пак няма да е напълно щастлив, тъй като човешкият инстинкт никога не е напълно егоцентричен, ето защо нарцисистът ограничава себе си също толкова неестествено и също по свое искрено убеждение, както и грешникът. Примитивният човек може да се гордее, че е добър ловец, но той се радва и на самото преследване на плячката. Тщеславието, когато премине определени граници, убива удоволствието от всяка дейност в негово име и по този начин неизбежно води до безразличие и отегчение. Негов източник често е неувереността, а лекът се крие в нарастване на самоуважението. Това обаче се постига единствено чрез успешна дейност, вдъхновена от обективни интереси.

Мегаломанът се различава от нарцисиста по това, че иска да бъде могъщ, а не обаятелен, и се стреми да вдъхва страх, а не обич. Към този тип спадат много лунатици и повечето от великите мъже в историята. Стремежът към власт, също както и тщеславието, е силен фактор в нормалната човешка натура и като такъв би трябвало да се възприема; той става нежелателен, когато е прекомерен и липсва достатъчно усещане за реалност. В такива случаи човек става нещастен или смешен, а понякога и двете. Лунатикът, който си мисли, че е коронована глава, в някакъв смисъл може да бъде щастлив, но на неговото щастие не би завидял нито един здравомислещ човек. Александър Велики е от същия психологически тип като лунатика с тази разлика, че е притежавал таланта да постигне мечтата на лунатика. Той обаче не е могъл да постигне собствената си мечта, която се е разраствала с всяко негово завоевание. Когато става ясно, че той е най-великият завоевател в историята, Александър решава, че е бог. Дали е бил щастлив човек? Неговото пиянство, яростните му пристъпи на гняв, безразличието му към жените и претенциите за божественост предполагат, че отговорът е „не“. Няма как да се постигне пълно удовлетворение, ако само един елемент от човешката природа се развива за сметка на другите, нито пък ако на целия свят се гледа като на суров материал за постигане величието на собственото его. Обикновено мегаломанът, независимо дали е душевно болен или вменяем, е продукт на някакво прекомерно унижение. Като ученик Наполеон страда от чувство за непълноценност спрямо съучениците си, които са деца на богати аристократи, докато той е бедно момче на стипендия. Когато по-късно позволява на émigrés да се завърнат във Франция, изпитва удовлетворение да види как неговите бивши съученици му се кланят. Какво блаженство! Това обаче е последвано от желанието да получи същото удовлетворение и от царя и това желание го отвежда на остров Света Елена. Тъй като нито един човек не е всемогъщ, живот, доминиран единствено от любов към властта, няма как рано или късно да не срещне непреодолими препятствия. Съзнаването на този факт може да бъде възпрепятствано само от някаква форма на лудост, макар че ако човекът е достатъчно могъщ, може да хвърли в затвора или да екзекутира ония, които му обърнат внимание на това. По този начин репресиите в политическия и психоаналитичния смисъл вървят ръка за ръка. А където се прилага психологическа репресия под каквато и да е явна форма, там няма истинско щастие. Властта, ако се придържа в определени граници, може да допринесе много за щастието, но като единствена цел в живота води до бедствие – вътрешно, ако не и външно.

Ясно е, че психологическите причини за нещастието са много и разнообразни. Но всички те имат нещо общо. Типичният нещастен човек на младини е бил лишаван от някакво нормално удовлетворение и е започнал да цени този вид удовлетворение повече от всичко друго, поради което животът му става едностранчив, като заедно с това се поставя прекомерен акцент върху постижението, за разлика от свързаната с него активност. Има обаче и по-нататъшно развитие, което е много типично в наше време. Човек може да се чувства напълно провален до такава степен, че да не търси някаква форма на удовлетворение, а само развлечения и забрава. Тогава става поклонник на „удоволствието“. Ще рече, че се стреми да направи живота поносим чрез това да бъде колкото се може по-малко жив. Пиянството например е временно самоубийство; щастието, което то доставя, е само негативно, моментно прекратяване на нещастието. Нарцисистът и мегаломанът вярват, че щастието е възможно, въпреки че могат да възприемат погрешни начини за постигането му; но човек, който търси упоение под каквато и да е форма, се е отказал от всяка надежда освен от тази в забравата. В този случай първото, което трябва да се направи, е той да бъде убеден, че щастието е привлекателно и желано. Нещастните хора, както и тези, които страдат от безсъние, са винаги горди с този факт. Може би тази тяхна гордост е като на лисицата, която си загубила опашката (препратка към баснята на Езоп); ако е така, то начинът да бъдат излекувани, е като им се посочи как могат да си отгледат нова опашка. Убеден съм, че малцина биха избрали нещастието, ако виждат начин да бъдат щастливи. Не отричам, че има и такива хора, но техният брой не е толкова голям, че да е от значение. Затова ще предположа, че читателят би предпочел да е щастлив, отколкото нещастен. Не знам дали ще мога да му помогна да реализира това свое желание, но във всеки случай опитът ми поне няма да му навреди.

От: „Покоряване на щастието“, Бъртранд Ръсел, изд. „Сиела“, 2021 г.
Снимка: Bertrand Russell (1872-1970)