„Простотията е едновременно глупава, защото е извън контрол, и умела, защото е в услуга на политически и пропагандни стратегии.“
Из дебрите на глупостта и простотията, с думите на френския философ и професор във Висшето училище по социални науки в Париж - Паскал Анжел, споделени в книгата „Психология на глупостта“(Изд. „Изток-Запад).
„Cutting the Stone“ (The Extraction of the Stone of Madness or The Cure of Folly) by Hieronymus Bosch, 1494
Глупакът умува много
Тази класификация на формите на глупост може да се стори недостатъчно развита, но нейното предимство е в наблягането на факта, че глупостта не е – или не е просто – неспособност за схващане или умствен недъг, нито липса на преценка, които биха оставили човека – постоянно или временно – в състояние на бездействие или на отсъствие на свобода. Същото се отнася за това, което гърците наричали moria, а латинците – stultitia, и което често се превежда като лудост, откакто Еразъм иронично я възхвали. Stultitia е точно толкова лудост, както и малоумието. Както казва Шамфор: „Три четвърти от лудостите са просто малоумия.“ Според авторите от древността и епохата на класицизма тя се противопоставя на мъдростта и разума, но не е съвършеният друг или обратното на разума. Глупакът обича да умува, понякога дори прекалено много, както казва Кризал в „Училище за жени“: „Умуването отдалечава разума.“ Глупакът не е точно minus habens. Той прекалява, нарушава границите на смисъла и с това благоприличието в духовната област. Той е неуместен и нагъл (а простотията е форма на непристоен дискурс).
Темата за глупостта като излишък на разум е развита от големите моралисти от епохата на класицизма – от Лабрюйер до Вовнарг, – както и от великите сатирици, като Суифт или Волтер. Но при тях този излишък винаги е изобличен в името на добрия разум, смятан за правилен по природа и предназначен да поправя измамните пориви на чувството. Романтиците, напротив, възхваляват силата и ценността на чувството, като обезценяват хладния разум. Не само че се оставят лудостта да ги заплени, но идентифицират глупостта с разума. Кант твърди, че когато разумът се стреми да надхвърли опита, неизбежно изпада в илюзии. Шопенхауер, след него и Ницше продължават идеята, че по своята природа разумът е прекомерна разумност и поради това е глупав. Казано с думите на Жорж Пикар, „самият разум е тъп“ (G. Picard. De la connerie. Paris: Corti, 1994). Големите писатели на глупостта през Х1Х в., начело с Флобер, продължават темата. Оме, Бувар и Пекюше, а в тяхно лице и буржоата, са много разумни. Но прекаляват. При тях волята винаги надделява над разбирането, при това без да им липсва разбиране.
В книгата си „Бревиарий на глупостта“ Ален Роже разви темата за „достатъчния разум“: самодостатъчният, арогантен глупак смята, че разумът е достатъчен за всичко (A. Roger. Breviaire de la betise. Paris: Gallimard, 2008). Според него глупостта въплъщава, като ги осмива, основополагащите принципи на логиката: изключеното трето, непротиворечието и тъждеството. Глупакът би искал всяко твърдение да е или вярно, или погрешно („Обичаш ли ме, или не?“), той не търпи противоречията („Не можеш да имаш едновременно едно нещо и неговата противоположност“) и най-вече изобилства от тавтологии („Делата са си дела“, „Евреинът си е евреин“).
Флобер и Блоа показват много добре идентичностната природа на буржоазната глупост, която харесва клишетата и труизмите („Артистите – всичките са измамници“). Тук виждаме суетността на глупака, самодоволството от тавтологията, която не казва нищо, защото винаги е вярна. Той повтаря тавтологии, защото не казва нищо съществено, нито смислено, освен да припомня идентичността на нещата със самите себе си: „Глупакът си е глупак“, „Жената си е жена“ и обратното, като закован от Брасенс: „Когато си тъп, си си тъп.“ Именно тук употребата на тавтологии се доближава до простотията, която говори празни неща, но се разпростира безсрамно, доволна от себе си. Тя е също така и белег за формата на една доста упорита глупост, чиято парадигма е представена от военната глупост – също авторитарна по същността си (Греъм Олрайт пее: „Бяхме затънали до пояс, но старият глупак каза да вървим напред“).
Епохата на масовата глупост
Клишетата са мисълта на тълпата, която романтиците противопоставят на индивида – единствения способен в името на изкуството да се опълчи на обезличаването на „човека“, въплътен в разума и техниката. През ХХ в. обаче, а още повече през следващия век самото изкуство става глупаво и фалшиво, както в кича, който е форма на малоумие, приложена към красивото, заболяване на естетическата преценка. Но най-вече глупостта престава да е присъща на определен тип хора, както е била през XVII и XVIII в., и наистина става колективна и масова.
Произвеждането на малоумия, което беше постоянна черта на пресата, се превърна в епидемия, заливаща медиите, интернет и социалните мрежи, които ги разпространяват толкова масово, че простотията стана политическа сила. Тя е част от това, което бе наречено епоха на „постистината“, но е по-добре да го наречем епоха на простотията: произвеждането на такъв тип дискурс и мисъл, в който никой не се интересува дали това, което казва, е вярно, и единственото, което има значение, е постигнатият ефект. Простотията е едновременно глупава, защото е извън контрол, и умела, защото е в услуга на политически и пропагандни стратегии.
Ако глупостта и простотията са породени от излишък на разум, как тогава можем да се доверим на разума, за да им окажем отпор? Това е дилемата, пред която са се изправяли всички мислители – от Ницше до Хайдегер, от Сартър до Фуко, те са обвинявали разума и дейците на Просвещението за това, че са създали масовата култура, техниката на „вразумяването“ и тоталитаризма. Често са я разрешавали, като приемали – като романтиците ирационализма. Но лекът за болестта глупост не е в отказването от разума. А в критичния разум, осъзнаващ своите граници.
Избрано от: „Психология на глупостта“, изд. „Изток-Запад“, 2019 г.
Картина: „Cutting the Stone“ (The Extraction of the Stone of Madness or The Cure of Folly) by Hieronymus Bosch, 1494; chinaoilpaintinggallery
