„Независимо от успехите и провалите, винаги се връщаме до нивото на щастие, което гените ни са предначертали.“
(Beethoven Frieze Longing for Happiness Finds Repose Poetry Right Wall, 1902, by Gustav Klimt)
Щастието е някъде между
Какво можеш да направиш, за да живееш добър, щастлив, пълен и смислен живот? Какъв е отговорът на въпроса за смисъла в живота? Мисля, че можем да намерим отговора само когато разберем що за същества сме, толкова различни едно от друго по толкова много признаци.
Индивидуалният подбор ни мотивира да бъдем себични същества, които се съревновават за ресурси, удоволствие и уважение, а груповият подбор ни вкарва в кошер, където нагласата е да се изгубим в чувството за нещо по-голямо от самите нас. Ние сме социални същества, които имат нужда от любов и привързаност, трудолюбиви същества, които искат да променят света около себе си, и сме способни да създадем жизнени връзки с работата си. Ние сме и ездачът, и слонът, и умственото ни здраве зависи от синхрона между единия и другия, от способността на единия да използва силните страни на другия. Не мисля, че съществува вдъхновяващ и истински отговор на свещения въпрос: „Какъв е смисълът на живота, погледнат отстрани?“ Но позовавайки се и на древната мъдрост, и на съвременната наука, можем да намерим важни отговори на въпроса за смисъла в живота. Последната версия на хипотезата за щастието е, че щастието идва между.
Щастието не е нещо, което можеш да вземеш, намериш или достигнеш директно. Трябва просто да намериш правилните условия и да чакаш. Някои от тези условия са вътре в теб, например създаването на хармония между отделните части и нива на личността ти. Други условия са извън теб – както растенията се нуждаят от слънце, вода и почва, за да се разбиват, и хората имат нужда от любов, работа и свързаност с нещо по-голямо от самите тях. Струва си да се опитваш да създадеш правилните връзки между себе си и другите, между себе си и работата си, между себе си и нещо по-голямо от теб. Ако успееш да постигнеш баланса в тези връзки, ще получиш чувство за цел и смисъл в живота.
Хората не са твърде умели в предсказването на чувствата си
Ако ви дам десет секунди да назовете най-хубавото и най-лошото, които биха могли да ви се случат, може би ще си помислите за тези две: печалба от лотарията на стойност 20 милиона долара и парализа от шията надолу. Печалбата от лотарията би ви донесла свобода от толкова много грижи и ограничения; би ви дала възможност да изпълните мечтите си, да помагате на близките и обичаните хора и да живеете в комфорт. В такъв случай печалбата би трябвало да ви донесе дълготрайно щастие, вместо еднократна доза допамин. Да загубите тялото си при една тежка парализа, от друга страна, би ви донесло повече ограничения от доживотна присъда в затвор. Ще ви се наложи да се простите с всичките си цели и мечти, да забравите за секса, да разчитате на помощта на други хора при основните ви физиологични нужди. Мнозина биха си помислили, че предпочитат смъртта пред пълната парализа. Но грешат.
Разбира се, далеч по-добре е да спечелите от лотария, отколкото да счупите врата си, но разликата не е толкова голяма, колкото мислите. Защото каквото и да се случи, най-вероятно ще се приспособите към него, макар и да ви е трудно да повярвате в подобно твърдение. Хората не са твърде умели в предсказването на чувствата си. Склонни сме да преувеличаваме силата и продължителността на емоционалните си реакции. След година примерно, повечето парализирани хора и спечелилите от лотарията до голяма степен се връщат към предишното си ниво на щастие. Спечелилият от лотарията си купува нова къща и кола, прекъсва скучната си работа и започва да се храни по-добре. В началото се радва на контраста с предишния си живот, но след няколко месеца контрастът избледнява и удоволствието си отива. Човешкият ум е изключително чувствителен към промени и относително безчувствен към обичайното ниво на живот. Радостта на спечелилия от лотарията идва от промяната, а не толкова от новото статукво, и след няколко месеца новите удобства се превръщат в ново базисно ниво. Човек започва да взема нещата за даденост и няма много повече място за радост. В по-лошия вариант парите могат да се отразят зле на взаимоотношенията с другите хора. Приятели, роднини, отчаяни бедняци или всевъзможни измамници се скупчват около новозабогателите, съдят ги и се опитват да изкопчат от тях каквото могат. (Нека да не забравяме егоистичната предубеденост на хората: всеки може да измисли нещо, за което новобогаташът му е длъжен.) Печелившите често са преследвани до такава степен от другите, че се налага да се преместят в друг град, да прекратят определени връзки и дори да се обединят в неформални групи за взаимопомощ на хората с късмет. (Все пак трябва да отбележим, че повечето печеливши въпреки всичко се радват, че са спечелили.)
Да разгледаме и другата крайност, когато внезапно парализираният човек изведнъж изгубва голяма част от щастието си. Започва да си мисли, че животът му е приключил и трябва да се прости с всичките си предишни мечти. Но както и при печелившия от лотарията, умът на парализирания човек е по-чувствителен към промяната, отколкото към определено състояние, така че след няколко месеца той започва да се примирява със ситуацията и да си поставя по-скромни цели в живота. Може би научава, че физиотерапията може да възвърне част от функциите на тялото му. Той е достигнал дъното и оттук насетне може да върви само нагоре, което му носи радост (да не забравяме принципа на прогреса), физикът-математик Стивън Хокинг е окован в напълно неподвижно тяло от 21-годишна възраст, когато е диагностициран със заболяване, засягащо моторните му неврони. Въпреки това той продължава живота си, решава важни проблеми в космологията, печели много награди и пише най-продаваната научнопопулярна книга в историята – „Кратка история на времето“. Когато в интервю пред „Ню Йорк Таймс“ е запитан как поддържа духа си, той простичко отговаря: „Очакванията ми се сринаха до нулата, когато бях на 21 години. Всичко след това е като подарък“.
Това е принципът на адаптацията в най-чист вид: отношението на човек към новото му състояние е базирано на сравнение със състоянието, с което е свикнал. Адаптацията е отчасти свойство на невроните, които отговарят силно на нови стимули, но с времето привикват и започват да изпращат по-слаби сигнали в отговор на вече познати стимули. При хората адаптацията е много по-силна. Ние не просто привикваме, а изцяло се пренастройваме. Изпълваме живота си с цели и постигнем ли една, бързо преминаваме към друга. След няколко успеха започваме да се целим по-нависоко, а след огромна загуба, например счупен врат, свикваме да се целим по-ниско. Вместо да следваме съветите на Буда и стоиците – да се разделим с привързаността си към външния свят и да оставим нещата да се случват около нас – ние се заобикаляме с цели, надежди и очаквания и чувстваме радост и болка, свързани с прогреса към тях.
Когато комбинираме принципа на адаптацията с откритието, че средното ниво на щастие е до голяма степен генетично предопределено, достигаме до неприятна хипотеза: в дългосрочен план няма много голямо значение какво правиш с живота си. Независимо от успехите и провалите, винаги се връщаме до нивото на щастие, което гените ни са предначертали. През 1759 година, дълги години преди началото на генетиката, Адам Смит достига до това заключение: „Във всяка устойчива ситуация, когато няма вероятност нещата да се променят, умът на всеки човек рано или късно се връща към естественото и обичайно ниво на спокойствие. При успехи, след известно време, се приземяваме до това ниво. При трудности, след известно време, се изкачваме до него.”
Ако това становище наистина е вярно, тогава всички сме като бегачи по подвижна пътека. На такава пътека за бягане, каквато има във всеки фитнес център, можем да бягаме, без да помръдваме от мястото си, независимо с каква скорост се движат краката ни. В истинския живот нещата изглеждат по подобен начин: макар че можеш да се трудиш усилено, да събираш богатства, да садиш плодни дървета и да колекционираш любовници, не можеш да спечелиш надбягването. Просто защото не можеш да промениш „естественото и обичайно ниво на спокойствие“, всичките богатства, които би могъл да натрупаш, просто ще повишат очакванията ти, но ще са безполезни за дълготрайното ти щастие. Независимо от това, без да разбираме колко безполезни са усилията ни, продължаваме да се борим, опитвайки се да спечелим играта на живота. Винаги искаме повече, отколкото имаме, и бягаме към целите си, подобно на хамстери във въртележка.
От: „Хипотеза за щастието“, Джонатан Хайд, изд. Кибеа, 2013 г.
Картина: Beethoven Frieze Longing for Happiness Finds Repose Poetry Right Wall, 1902, by Gustav Klimt; chinaoilpaintinggallery