За крайните прояви на разпокъсания, разцентрован и духовно осакатен Аз, споделено в книгата „Духовна интелигентност“ (Изд. „Кибеа“) на физика и философ Дана Зохар в съавторство със съпруга й Иън Маршал – психиатър и психотерапевт.
The Japanese Mask (Intrigue) Alfred Stevens
Зло и отчаяние
Злото е архетипна енергия, излязла извън контрол. Тук крайният архетип е Дяволът. Най-любимият от всички Божии ангели, отхвърлил рая (центъра) поради гордостта си. Дяволът управлява царството на всичко онова, което наричаме зло. Дяволът е негативна, отчуждена архетипна енергия. Но дали той е зъл вътре в себе си? Може ли някой да бъде наистина зъл или просто някои хора попадат в примката на злото? Дали някои хора се раждат зли, стават зли, или просто злото е най-силната форма на обсебеност?
В края на 90-те години посетих един затвор със строг режим, за да напиша статия за провеждащия се там експеримент за групова терапия на мъже, извършили тежки сексуални престъпления. Когато за първи път влязох в стаята за срещи, приютила четиридесет и шест престъпника, емоционалната ми реакция беше бурна, след което започна да ми се гади и да ме боли главата. Групата включваше серийни изнасилвачи и убийци на деца. Разпознах един прословут сериен убиец от снимките му във вестниците. На пръв поглед всичките ми най-лоши предположения за мъжете, извършили подобни престъпления, изглеждаха оправдани. Беше очевидно, че повечето бяха с много нисък КД (коефициент на духовност), с разкривени черти на лицето, имаше и неколцина с уродливи черепи. Присъстваха само двама пазачи и човекът, който щеше да ми помага при разговора; аз бях единствената жена. От осезаемото усещане за зло и застрашителната атмосфера в стаята ми се прииска да побягна. И въпреки, това именно тези безчовечни чудовища ми показаха какво наистина означава да бъдеш човек.
Целта на терапевтичната група е хората да се научат да разговарят помежду си, да опознаят себе си и другите. Преоткрита от психотерапията през 40-те години на XX век, идеята идва от древна Атина и Сократ, който използва метод на непрекъснати въпроси и обсъждания, целящи да развият предубежденията и стереотипите на опонентите. Според него, тази техника би могла да ни накара „да открием латентна мъдрост дори и в най-невежия и да видим доброто у всеки човек”.
Затворниците бяха гневни и възбудени, а речникът им се ограничаваше само до цинизми. И въпреки това, в хода на тричасовия сеанс мнозина из-ляха душата си. Говореха за пълната си изолация. „Всички смятат, че сме само измет. Ние сме измет, но не и само измет.” Други говориха за чувството си за вина и за разколебаното си самоуважение, при-нудени да се изправят пред страданието на жертвите си. Трети изглеждаха объркани, неразбиращи в какво ги обвиняват или защо са в затвора. Колективната болка в стаята беше невероятно интензив-на. Мнозина са били малтретирани и/или изоставени като деца и разказаха за това. Гневът им представляваше зов да бъдат признати за човешки същества и, получили правото да говорят, разкриваха някакво изконно човешко качество, нещо неустоимо привлекателно.
Един от пазачите коментира, че преди не искал да има нищо общо с тези хора. „Но сега, след като присъствах на този сеанс, ще се радвам да поговоря с всеки от тях.” Моите собствени чувства бяха дори още по-силни. Много от затворниците насочваха коментарите си към мен. Повечето от престъпленията им бяха срещу жени или деца и оче-видно имаха силно желание да ме накарат, абстрахирайки се от престъпленията им, да видя за какви се смятат. Преживяването беше едно от най-драматичните в живота ми и от него ми остана едно постоянно усещане: няма зли хора, но всеки от нас може да извърши зло. Това е потенциално заложено в човека – крайна проява на разпокъсания, разцентрован, духовно осакатен аз.
Жизненоважната, обединяваща сила на центъра присъства във всяко живо същество и особено в хората, поради природата на нашето съзнание. Много хора не са наясно за връзката ни с центъра, не знаят, че цялата реалност на Вселената извира от самите нас. Мнозина са отчуждени от него. Но той винаги е там, дори и когато е недостижим.
Всеки от нас представлява какафония от под-азове, наподобяващи членовете на нехармонично семейство. Имаме доминиращ „аз”, с който се идентифицираме, но недоловимото присъствие на останалите ни преследва, а понякога и смазва. Злото е реалност, сила, която може да действа вътре в нас и да ни завладее. Има зли постъпки с ужасяващо зли последици. Но самото зло е форма на обсебеност, липса на отклик към дълбоката реалност вътре в нас. Няма зли хора, по-скоро има хора, обсебени от злото.
На иврит думата за Дявол е Шитан, което буквално означава „без отклик”, „онзи, който не може да откликне”. В библейската митология гордостта на Дявола била толкова голяма, че той не можел да откликне на Бога – не можел да обича Бога – и затова не можел да живее като част от Божието царство. Изумителното, както при обсебеността като цяло, така и при злото в частност, е неспособността на обсебения да откликне на по-широката реалност и на хората около себе си. Садистът с болна психика е безучастен към молбите или страданието на жертвата си; той не се идентифицира с жертвата като себеподобно същество. Нацистите наричаха евреите „свине”, а убитите творци „изроди”. Отговорните за масовите убийства във Виетнам американски войници наричаха жертвите си „жълтурковци”. Злото става възможно, само когато се извършва срещу „другия”, срещу онези, които не будят у нас отклик.
Латинският корен на английската дума „response” (отклик) е същият като на думата „спонтанност”. Във всекидневната употреба не се прави разлика между това да бъдеш спонтанен и това да бъдеш импулсивен и да действаш по прищявка. Но първоначалното значение не е такова. Ако приемем спонтанността за отклик спрямо центъра – в нас, другите и съществуването като цяло, – тогава да бъдеш спонтанен означава да бъдеш милосърден и да изпитваш чувство на единение. Спонтанното човешко същество е свързано с другите така, както са свързани вълните в морето. Свързано е със самото море, както вълната – с водата, чиято форма представлява. Еврейският мистик от XX век равин Ейбрахам Хешел определя спонтанността като „миговете на непосредственост в общуването на аза с реалността”.
Духовната осакатеност е по същество липса на спонтанност и следователно – слаб отклик спрямо центъра. Нашето Его засяда в капана на игрички, преструвки и претенции. Ние имаме твърде голямо самомнение, твърде много се интересуваме от формата и външността, твърде малко сме отворени за дълбоко значимото. Ние „засядаме върху едно листче на лотоса”. Когато архетипните ни енергии се откъснат от центъра, липсата на спонтанност ни прави уязвими за силите на обсебеността и злото. А когато загубим спонтанността си до такава степен, че вече не откликваме дори и на впримчената или изкривена психична енергия, изпадаме в отчаяние.
Именно отчаянието датският философ Сьорен Киркегор нарича „болестта на смъртта”. Отчаянието е крайният отказ от живота, нещо като постоянен акт на квази-самоубийство. Отчаяният човек се е предал, той не може да открие смисъл, нито нещо или някой, на когото да си струва да откликне. Дните му са поредица от сива монотонност, а нощите му много често са изпълнени с тъп ужас. Смъртта, липсата на живот, липсата на отклик към нещо живо, го преследват. Той се бои, изпада в паника и въпреки всичко, като човек, стоящ замаяно на ръба на пропастта, се чувства запленен от нея, привлечен да скочи. Самото самоубийство е краен акт на крайното отчаяние, крайното отстъпление пред безсмислието. Това е пълната загуба на спонтанност.
В съвременното общество самоубийствата или опитите за самоубийство са нещо като епидемия, особено сред младите. Една статия в лондонския „Сънди таймс” от края на 90-те години на XX век сочи, че около 22 процента от младите жени между 16 и 25-годишна възраст и 16 процента от младите мъже в същата възрастова група правят опит за самоубийство. Процентът при мъжете е по-нисък поради простата причина, че те успяват много по-често от жените. Някои от тези млади хора правят опити да се самоубият, защото не намират смисъл да живеят. Други – защото са загубили всякаква перспектива: приключването на една интимна връзка или провалът на изпитите им се струва като края на света. И двете са признак на нисък КД – неспособност да прозреш отвъд настоящия миг или да поставиш нещата в по-широк контекст на смисъл и стойност.
Отчаянието, което ни тласка към самоубийство, е най-дълбоката форма на духовна осакатеност. Това е отричане на самия дух. Но всички равнища и форми на духовна осакатеност ни носят болка и често ни карат да причиняваме болка на другите. Всички те говорят, че донякъде сме загубили спонтанността, която ни прави хора, и че като резултат сме загубили способността си да откликваме на живота и на хората около нас. В крайна сметка тази загуба на спонтанност и отзивчивост уврежда способността ни да поемем отговорността за живота и действията си.
От: „Духовна интелигентност“, Дана Зохар, Иън Маршал, изд. „Кибеа“, 2003 г.
Картина: The Japanese Mask (Intrigue) Alfred Stevens; chinaoilpaintinggallery
