„Всякога, когато отделният индивид се опита да спре вечно течащия поток на световната сила и да се ограничи само в полето на личната си полза, той стига до катастрофа.“
(1861 - 1941)
Проблемът за индивидуалността
Съществуват два вида желания, които трябва да се помъчим да доведем до съгласие. Единият вид, които напълно съзнаваме, са в областта на физическото ни съществуване. Ние искаме да ядем, да пием, стремим се към телесни удоволствия и удобства. Тези желания не излизат извън себе си, те се ограничават напълно със задоволяването на инстинктите, от които и произлизат. Често обаче желанията на нашето небце са в противоречие с това, което стомахът ни може да понася.
Но има и друг вид желания. Това са желанията на нашата физическа система като нещо цяло. Тях обикновено не съзнаваме. Такова е желанието за здраве. То е винаги действено - поправя и укрепва нещата, които не са в ред, умело възстановява нарушеното равновесие. Желанието ни за здраве не се грижи за непосредствените ни нужди, а отива отвъд настоящето. То е принципът за нашата физическа цялост, който свързва живота ни с неговото минало и бъдеще и поддържа единството на неговите части. Мъдрецът знае това и съгласува другите си физически желания с него.
Но ние имаме и едно по-голямо тяло - човешкото общество. То е също един организъм, в който ние, като негова част, съхраняваме индивидуалните си желания. Всички искаме да имаме собствените си удоволствия и свободата. Искаме по-малко да плащаме и повече да получаваме. Това е повод за сблъсъци и борби. Има обаче и едно друго желание, което действа в глъбините на социалния организъм. То е насочено към благото на обществото и надхвърля границите на настоящето и на личното; то е на страната на безкрайното.
Мъдрият се мъчи да хармонизира желанията за собственото самозадоволяване с желанията за общественото благо; само така той може да осъществи своето по-високо Аз.
В ограничения си вид нашето Аз съзнава изолираността си и се мъчи с всички средства да се издигне над другите. В своя безграничен вид обаче то копнее да достигне оная хармония, която води към съвършенство, а не към просто нарастване.
Освобождението на физическата си природа ние постигаме чрез здравето: освобождението на социалната природа - чрез справедливостта, а това на нашето Аз - чрез любовта. Геуда я нарича угасване, угасване на самолюбието. Такава е функцията на любовта: тя не води към затъмнение, а към просветление. Това е бодхи, истинското пробуждане; това е откровението на безкрайната радост у нас чрез светлината на любовта.
Нашето Аз трябва да се издигне чрез независимостта на своята индивидуалност до хармонията на душата. То не може да постигне тази хармония чрез насилие. Също така и нашата воля в своето развитие трябва да се издигне независимо и свободно до пълното си съвършенство. Ние трябва да сме изживели отрицателната форма на свободата, която е беззаконието, преди да стигнем до положителната свобода, която е любовта.
Отрицателната свобода, свободата на своеволието, може да не достигне най-висшето си осъществяване, но тя не може да се откъсне съвсем от него, защото ще изгуби собствения си смисъл. Своеволието ни е свободно до известна степен, то може да знае какво значи да се отклониш от правия път, но то не може да продължава непрекъснато. Защото отрицателната страна у нас е ограничена. Ние трябва да свършим с лошите си дела, да спрем лудото си търчане след неразбирателството. Нашата воля е свободна да разбере, че нейната истинска цел са добротата и любовта. Защото добротата и любовта са безкрайни, а само в безкрайното е възможно съвършеното осъществяване на свободата. Волята ни може да бъде свободна не спрямо ограниченията на нашето Аз, не там, където е майа и отрицание, а спрямо неограниченото, където са истината и любовта. Нашата свобода не може да отива срещу собствения принцип на свободата и пак да бъде свободна; тя не може да се самоубие и пак да живее. Не можем да кажем, че имаме неограничена свобода и да се оковем във вериги, защото с оковаването свършва и самата свобода.
В свободата на нашата воля има същия дуализъм на видимост и истина - своеволието ни е само видимостта на свободата, а любовта е истината. Когато се опитваме да направим тази видимост независима от истината, тогава нашият опит ни носи само нещастие и показва накрая и самата си безполезност. Всяко нещо притежава дуализма от майа и сатиам, видимост и истина. Думите са майа, когато са просто звукове и са ограничени; те са сатиам, когато са идеи и безпределни. Нашето Аз е майа, когато е индивидуално и ограничено, когато счита себе си за нещо абсолютно; то е сатиам.
Всякога, когато частта, пренебрегвайки цялото, се опитва да върви по свой собствен път, мощният удар на цялото мигом я спира и я разсипва на прах. Всякога, когато отделният индивид се опита да спре вечно течащия поток на световната сила и да се ограничи само в полето на личната си полза, той стига до катастрофа. Колкото и мощен да е един цар, той не може да издигне знамето на бунта срещу източника на върховната сила и да остане пак могъщ.
Казано е: чрез беззаконие хората успяват, постигат желаното и тържествуват над неприятелите си, но се погубват сами, защото така отрязват собствените си корени. Нашите корени трябва да са потопени дълбоко във Всемира, ако искаме да постигнем величието на личността си.
Целта на нашето Аз е да търси единението. То трябва с любов и кротост да сведе ниско глава и да заеме мястото си там, дето се срещат всички - и големи, и малки . Чрез загубата си то трябва да спечели и да се издигне чрез поражението си. Игрите щяха да са ужас за детето, ако то не можеше да се върне при майка си; нашата лична гордост би била нашето проклятие, ако не можехме да я пожертваме за любовта. Трябва да знаем, че само проявлението на Безграничния в нас е безкрайно ново и вечно хубаво и дава единствения смисъл на нашето Аз.
От: „Садхана. Пътят към съвършенството“, Рабиндранат Тагор, изд. „Терзиев и синове“, 1995 г.
Илюстрация: Walther Illner Porträt Rabindranath Tagore