„Липсата на любов е своего рода загрубялост, а любовта означава съвършенство на съзнанието. Ние не обичаме, защото не разбираме, или по-точно, не разбираме, защото не обичаме.“
(1861 ~ 1941)
♥ Самоосъществяване в любовта
Човешката душа върви от закона - към любовта, от ограничението - към освобождението, от полето на морала към полето на духа. Буда проповядваше учението за самообладанието и за нравствения живот, което значи пълно подчинение на закона. Ала игото на закона не може да бъде цел само по себе си; като изпълняваме закона, ние имаме право да минем отвъд него. Ние трябва да се върнем към безкрайната любов, която се манифестира в ограничителните форми на закона. Буда нарича това Брама-вихра, радост от живота в Брама. Който иска да стигне до това състояние, трябва, според Буда, да не лъже никога, да не настройва никого към омраза спрямо другите и в гнева си да не прави зло никому. Той трябва да е изпълнен с безгранична любов към всички създания, тъй както майката обича децата си и ги закриля със собствения си живот. Навред край себе си трябва да излъчва любов, която не знае граници и пречки и е свободна от всякаква жестокост и враждебност. Във всяко положение - дали върви или стои, дали седи или лежи, той трябва да упражнява духа си в тази всеобща любов.
Липсата на любов е своего рода загрубялост, а любовта означава съвършенство на съзнанието. Ние не обичаме, защото не разбираме, или по-точно, не разбираме, защото не обичаме. Любовта е крайният смисъл на всичко, което ни заобикаля. Тя не е просто едно чувство, тя е истина, тя е радостта, от която произтича цялото творение. Тя е бялата светлина на чистото съзнание, която се излъчва от Брама. Ето защо, за да станем едно с всечувстващото битие, което е както във външното пространство, така и в нашата душа, ние трябва да се издигнем до висшето съзнание, което е любов. Кой би могъл да диша и да живее, ако небето не е пълно с радост и любов? Само като издигаме съзнанието си до любовта и го разширяваме върху целия свят можем да достигнем до Брама-вихра, до единение с безкрайната радост.
Любовта е щедра и пръска безкрайни дарове. Но тези дарове загубват напълно смисъла си, ако чрез тях не стигнем до любовта-дарител. За да успеем, в собственото си сърце трябва да имаме любов. Който не носи любов в себе си, дори даровете на любящия преценява по тяхната полезност. Но ползата е мимолетна и едностранчива. Тя никога не може да обгърне цялото същество; полезното ни интересува, само когато се нуждаем от него. Когато нуждата се задоволи, ползата, ако продължава да съществува, става тежест. От друга страна, само един любезен знак има много по-трайна стойност, ако носим любовта в сърцето си. Защото знакът сам е цел за себе си; той влияе на цялото ни същество и затова никога не ни дотяга.
Въпросът е: как ние схващаме света, който е съвършен дар на радостта? Способни ли сме да го възприемем в сърцето си, където държим скрити всички неща, които имат безценна стойност за нас? Ние се мъчим като луди да използваме световните блага за себе си, храним се и се обличаме от техните запаси, жадно се нахвърляме върху техните ценности; светът става за нас бойно поле на жестоко съперничество. Ала за това ли сме родени ние, да разпространяваме правото на собственост върху тоя свят и да го превръщаме на пазар? Когато цялото ни внимание е насочено само към това, да извличаме облаги от света, тогава той изгубва за нас истинската си стойност. Ние принизяваме тази стойност чрез низките си страсти и разчитаме през целия си живот светът само да ни храни, без да разбираме неговата същина; ние приличаме на лакомо дете, което къса листата на някоя скъпоценна книга и иска да ги глътне.
Никога не можем истински да опознаем един човек, ако не го обичаме. Една култура трябва да се цени не по сбора на силите, които е разбила, а по сумата на човешката любов, която ще развива и проявява чрез законите и наредбите си. Първият и последният въпрос, който тя има да решава, е какво вижда в човека - духовно същество или машина? Когато някоя стара култура пропада и умира, това става поради причини, които са направили сърцата безчувствени и са понижили стойността на човека, напр. когато държавата или група властници почнат да гледат на народа като на оръдие на тяхната сила, Поробвайки по-слабите раси и стремейки се с всякакви средства да ги държи в унижение, човек руши основите на своето величие, на собствената си любов към свободата и справедливостта. Истинската същност на човека може да се поддържа само с любов и справедливост.
Не насилието, радостта е последният зов към човека. А радостта е навсякъде; тя е в зелената трева на земята и в засмяната синева на небето; в безумното изобилие на пролетта и в строгата въздържаност на сивата зима; в жилите на тялото ни; в съвършената поза на човешката фигура, благородна и изправена; във всичките функции на живота; в приложението на всичките ни сили; в придобиването на познанията; в борбата срещу злото; в смъртта за блага, които не са за нас. Навсякъде е тя, радостта! Тя не ни пита дали е необходима; тя често противоречи дори на най-догматичните искания на необходимостта. Тя съществува, за да ни покаже, че задълженията на закона могат да се обяснят само с любовта; те са като тялото и душата. Радостта е осъществяване на истината в единението; единението на нашата душа със света и на душата на света с висшата любов.
Из: „Садхана. Пътят към съвършенството“, Рабиндранат Тагор, изд. „Терзиев и синове“, 1994 г.
Снимка: Рабиндранат Тагор (1861-1941), bg.wikipedia.org
