„Себеактуализиращите се индивиди имат повече „свободна воля“ и в много по-малка степен са „предопределени“, отколкото средния човек.“

~ Самота

За себеактуализиращите се хора е вярно, че могат да бъдат самотни, без това да им навреди или да им причини дискомфорт. Нещо повече, за почти всички тях е вярно, че определено харесват самотата и уединението повече от средния човек.

Често се случва те да стоят настрана от сражението, невъзмутими, незасегнати от онова, което предизвиква буря у другите. На тях им е лесно да гледат отстрани, да са резервирани, спокойни и ведри - затова са в състояние да приемат личните беди, без да реагират бурно, както това прави обикновеният човек. Те са сякаш годни да запазят достойнството си дори в недостойно обкръжение и ситуация. Може би това се дължи отчасти на склонността им да се придържат към своето собствено тълкуване на ситуацията, а не да разчитат на онова, което други хора смятат или мислят по въпроса. Резервираността им може да премине донякъде в строгост и усамотение.

Може би тяхната дистанцираност има връзка с определени други качества. Преди всичко сме в състояние да определим хора като тях като по-обективни (във всеки възможен смисъл на думата) от средния човек. Те са по-скоро проблем-центрирани, отколкото его-центрирани. Това остава в сила дори в случаите, когато проблемът е свързан с тях самите, с техните желания, мотиви, надежди или въжделения. Ето защо те имат способността да се съсредоточат до степен, която не е присъща на обикновените хора. Интензивното съсредоточаване носи като страничен продукт явления от рода на разсеяност, способност да забравяш и да не обръщаш внимание на външната среда. Примери за това са здравият сън, апетитът и това, че те са в състояние да се усмихват и дори да се смеят, когато са изправени пред проблеми, тревоги и отговорност.

В социалните взаимоотношения с повечето хора дистанцираността създава определени неприятности и проблеми. „Нормалните“ хора с лекота тълкуват това като студенина, снобизъм, липса на обич, недружелюбност и дори враждебност. И обратното, обикновените приятелски взаимоотношения са пo-ангажиращи, изискват повече, желаят повече насърчение, комплименти, подкрепа, топлина и изключителност. Истина е, че себеактуализиращите се хора не изпитват потребност от други хора в обикновения смисъл на думата. Но тъй като обикновено това дали имат нужда от теб и дали им липсваш стои в сърцевината на приятелството, става ясно, че средният човек няма да приеме лесно тази дистанцираност.

Друго значение на понятието автономия е самоопределение, самоуправление, да си активен, отговорен, самодисциплиниран фактор, а не пешка, безпомощна личност, решенията за която взимат други, да си силен, а не слаб. Нашите изследвани лица решават сами, стигат до собствени решения, сами поемат инициативата и са отговорни за себе си и за собствената си съдба. Това е едно едва доловимо качество, което трудно се предава с думи, но е изключително важно. Те ме научиха да гледам на онова, което съм приемал за нормално човешко, като на съвършено болестно, ненормално или слабо; а именно, че прекалено много хора не решават сами за себе си, а това правят вместо тях продавачи, рекламни агенти, родители, пропагандатори, телевизията, вестниците и т.н. Така те се превръщат в пешки, които други движат, а не са индивиди, движени от своя собствен избор, самоопределящи се. Следователно са склонни да се чувстват безпомощни, слаби и напълно ръководени. Стават жертва на хищници. Това са мекушави, хленчещи хора, а не самоопределящи се, отговорни личности. Какво означава тази липса на отговорност в политиката и икономиката, основани на собствения избор, е очевидно, разбира се: тя е катастрофа. В демократичното, самоопределящо се общество трябва да има самоинициативни, самоопределящи се, самоизбиращи хора, които решават сами, необвързани хора на свободната воля.

Обширните експерименти на Аш (Asch, 1956) и Маклелънд (McClellandm 1961, 1964, McClelland & Winter, 1969) ни позволяват да предположим, че хората, които решават сами, са може би между 5% и 30% от нашето население, в зависимост от конкретните обстоятелства. При себеактуализиращите се хора самоинициативни са 100%.

И накрая трябва да направя едно изявление, макар и много теолози, философи и учени положително ще го сметнат за смущаващо: себеактуализиращите се индивиди имат повече „свободна воля“ и в много по-малка степен са „предопределени“, отколкото средния човек. Независимо от това как се определят операционално думите свободна воля и детерминизъм, в това проучване те са емпирична действителност. Нещо повече, тe са схващания в степени, в количествени разлики, а не са пакети от „всичко или нищо“.

~ Автономия

Характерна черта на себеактуализиращите се хора, която до известна степен е напречен разрез на изложеното дотук, е тяхната относителна независимост от физическата и социална среда. Тъй като са задвижвани най-вече от мотивацията за развитие, а не от дефицитна мотивация, те не зависят за своето главно удовлетворяване от действителния свят, други хора, култура, средства за постигане на цели или въобще от външни задоволявания. Те са повече зависими от собствения си потенциал и латентни ресурси. Тъй както дървото се нуждае от слънчева светлина, вода и храна, така и повечето хора изпитват нужда от любов, сигурност и удовлетворяване на други базови потребности, които могат да получат само отвън. Но след като веднъж външните удовлетворители са получени и вътрешните дефицити са заситени, тепърва започват истинските проблеми на индивидуалното човешко развитие, а именно себеактуализацията.

Тази независимост от средата означава относителна устойчивост на тежки удари, сътресения, лишения, фрустрация и т.н. Такива хора са в състояние да поддържат относителна ведрост при обстоятелства, които биха докарали други до самоубийство. Определяли са ги също като „самостойни“.

Мотивираните от дефицити хора имат нужда от други индивиди, тъй като повечето от основните потребности (любов, сигурност, престиж, принадлежност) могат да се удовлетворят само от други човешки същества. Но другите хора могат всъщност да попречат на мотивираните от растеж, факторите, определящи задоволяването и добрия живот са за тях, вече вътрешно-индивидуални, а не социални. Себеактуализиращите се са станали достатъчно силни, за да са независими от доброто мнение на другите или дори от тяхната привързаност. Почестите, положението, наградите, популярността, престижът и обичта, която могат да дарят, са станали по-маловажни от себеактуализацията и вътрешния растеж (Huxley, 1944, Northrop, 1947, Rand, 1943, Rogers, 1961). 

Трябва да не забравяме, че най-добрият известен ни, макар и не единствен, метод да стигнем до такъв момент на относителна независимост от обич и уважение, е да сме получили много от същите тези обич и уважение в миналото.

От: „Мотивация и личност“, Ейбрахам Маслоу, изд. „Кибеа“
Снимка: 5basicneeds.weebly.com