Хората, правещи най-доброто, на което са способни ♥ Ейбрахам МАСЛОУ за себеактуализиращите се хора

Себеактуализиращите се хора 

Себеактуализацията (СА) би могла да се опише най-общо като пълно оползотворяване и използване на дарби, способности, потенциал и т.н. Такива хора сякаш се осъществяват и правят най-доброто, на което са способни, като по този начин ни напомнят за призива на Ницше: „Станете такива, каквито сте!“ Те са израснали или израстват до пълния ръст, който са в състояние да достигнат. Този критерий предполага също удовлетворяване, минало или настояще, на базовите потребности от сигурност, принадлежност, любов, уважение и самоуважение, на познавателните потребности от знания и разбиране, а в няколко случая и овладяването на тези потребности. Това означава, че всички изследвани лица се чувстваха сигурни и спокойни, приемани, обичани и обичащи, достойни за уважение и уважавани и че те бяха изработили своите собствени философски, религиозни или ценностни ориентири.

Холистичният анализ на общите впечатления дава следните характерни белези на себеактуализиращите се хора: възприемане на действителността, приемане, спонтанност, поставяне в центъра на вниманието на проблема, самота, автономност, свежи реакции, върхови изживявания, човешка близост, смирение и уважение, междуличностни взаимоотношения, етика, средства и цели, хумор, творчество, съпротива към социализацията, несъвършенства, ценности и решаване на дихотомии. 

~ Приемане

Редица лични качества, които се забелязват на повърхността, и на пръв поглед изглеждат разнообразни и несвързани, биха могли да се схванат като прояви или производни на една пo-фундаментална нагласа, а именно, на относителната липса на първостепенно чувство за вина, на парализиращ срам и на крайна или тежка тревожност. Това е пряко противоположно на невротичната личност, която във всеки миг би могла да се определи като скована от вина и/или срам, и/или тревога. Дори нормалният член на нашата култура изпитва ненужна вина или срам от прекалено много неща и се тревожи излишно в твърде много ситуации. Нашите здрави индивиди намират начин да приемат сами себе си и своята природа без огорчение, оплакване или дори без да мислят твърде много по въпроса.

Те могат да приемат стоически собствената си човешка природа, с всичките й недостатъци, с всичките й несъответствия с идеалния образ, без да изпитват особена загриженост. Ако ги определим като самодоволни, това би създало погрешно впечатление. По-скоро трябва да кажем, че те могат да приемат слабостите и греховете, недостатъците и злините на човешката природа в същия дух на безрезервност, в който човек приема характерните черти на природата. Човек не се оплаква от водата затова, че е мокра, от камъните - за- щото са твърди или от дърветата - защото са зелени. Тъй както децата гледат на света с широко отворени, безкритични, неизискващи, невинни очи, като просто отбелязват и наблюдават какво става, без да оспорват и без да искат нещата да стоят иначе, така и себеактуализиращите се хора са склонни да гледат по същия начин на човешката природа в себе си и в другите. Това, разбира се, не е равносилно на примирение, но при нашите изследвани лица може да се наблюдава нещо такова, особено когато са изправени пред болест или смърт.

Нека отбележим, че всъщност, така ние казваме под различна форма онова, което вече сме описали - себеактуализиращите се хора виждат действителността по-ясно, те виждат човешката природа такава, каквато е, а не такава, каквато биха предпочели да бъде. Очите им гледат каквото стои пред тях и не се напрягат да го видят през всевъзможни видове очила, които разкривяват, оформят или оцветяват действителността. (Bergson, 1944).

Първото и най-очевидно равнище на приемане е така нареченото животинско равнище. Себеактуализиращите се хора са склонни да бъдат добри животни, които имат добър апетит и се забавляват без съжаление, срам или извинение. Те сякаш имат еднакво добър апетит за храна, спят добре, наслаждават се на половия си живот без излишни задръжки и това се отнася до всички относително физиологични импулси. Те са в състояние да се приемат не само на тези ниски равнища, а също и на всички останали като например любовта, сигурността, чувството за принадлежност, чест, самоуважение. Те приемат всичко като ценно без всякакво съмнение, просто защото са склонни да приемат творението на природата, вместо да спорят с нея, защото не е конструирала нещата по различен начин. Това се проявява в относителна липса на отвращение и непоносимост, като например неприязън към храна, отвращение от телесните продукти, миризми и функции, каквито се наблюдават при средния човек и особено при невротиците.

Тясно свързани с факта, че те приемат себе си и останалите, са липсата на чувството, че са непрекъснато нападани и трябва да се отбраняват, на защитна окраска или поза и антипатията, която изпитват пред такива изкуствени прояви у другите. Жаргонът, хитруването, лицемерието, преструвките, гримасите, разиграването на роли, опитите да правиш впечатление по обикновените начини - всички тези неща отсъстват при тях в много голяма степен. Тъй като могат да живеят спокойно дори със собствените си слабости, накрая, особено в по-късния им живот, те престават да ги възприемат изобщо като недостатъци, а като неутрални лични особености.

Това не означава абсолютно отсъствие на вина, срам, тъга, тревога или отбранителност, а липса на излишна или невротична (защото е нереалистична) вина и т.н. Животинските процеси (напр. секс, уриниране, бременност, менструация, остаряване и т.н.) са част от действителността и трябва да бъдат приети като такива.

Онова, от което здравите хора изпитват чувство за вина (или се срамуват, тревожат, тъгуват или съжаляват), са поправими недостатъци (например мързел, невнимание, избухливост, нараняването на други хора); (2) упорити остатъци от психично неразположение (например предразсъдъци, ревност, завист); (3) навици, които, макар и относително независими от структурата на характера, могат все пак да са много силни; (4) недостатъци на рода, културата или групата, с която се отъждествяват. Общата формула сякаш е, че здравите хора не харесват несъответствията между онова, което е, и онова, което би могло или би трябвало да бъде (Adler, 1939, Fromm, 1947, Homey, 1950).

Избрано от: „Мотивация и личност“, Ейбрахам Маслоу, изд. „Кибеа“
Снимки: Abraham Maslow (1908-1970); 5basicneeds.weebly.com