В „Пропагандата“ (Изд. „Изток-Запад“), френският философ и социолог Жак Елюл (1912-1994) разчупва ограничените представи за пропагандата като дело на малък злонамерен кръг и ни я показва като един от неизбежните продукти на технологичното общество. Макар да звучи парадоксално, пропагандата е неразделна част от функционалния механизъм на модерните демокрации и обслужва тяхното управление в далеч по-голяма степен, отколкото познатите ни тоталитарни режими от близкото минало.
Пропагандата (1962 г.)
Пропагандата (както и да я наричаме) е станала всеобхватно явление в модерния свят. Различията на политическите режими не са от особено значение за нея; разликите в социалното равнище играят по-важна роля, а най-много натежава осъзнаването на националната принадлежност. На света има три големи пропагандни блока, най-значителни поради широкия обхват, кохерентността и дълбочината на системата: СССР, Китай и САЩ. Впрочем трите представляват три съвършено различни модуса, три типа, три метода.
Освен тях откриваме пропагандите на цели групи страни на различни степени на развитие и ефикасност, но по-малко усъвършенствани от пропагандите на Тройката – социалистическите републики в Европа и Азия: Полша, Чехословакия, Унгария, Югославия, ГДР, Северен Виетнам, калкиращи пропагандата си от СССР, показващи празнини, неразбиране, недостиг на средства; от друга страна – ФРГB, Франция, Испания, Египет, Южен Виетнам, Корея, които също разкриват недоизпипани и доста разнообразни форми на пропаганда. Някои страни, познавали в миналото мощни движения от този тип, такива като Италия и Аржентина, към днешна дата практически не употребяват това оръжие.
Колкото и разнообразни да са страните и начините на действие, обединява ги една обща характеристика: стремежът към ефикасност. Когато някой прави пропаганда, водеща е волята за действие, целта да даде на политиката ефикасно оръжие и да снабди решенията ѝ с неустоими разширения. Какъвто и да е човекът, боравещ с този инструмент, той не може да има друга грижа освен постигането на ефикасност и никога не бива да забравяме това върховно правило, когато анализираме явлението. Неефикасната пропаганда не е пропаганда. Този инструмент е част от технологичните средства, има всички техни характеристики и дори е неразривно свързан с тях. Пропагандата сама по себе си е не само техника, но ще се убедим, че тя е едно от необходимите условия за развитие на техническия прогрес и изграждането на технологичната цивилизация. И като всяка техника пропагандата е подчинена на закона за ефикасността. Но ако в общия случай изучаването на една определена техника се предприема лесно и полето ѝ може да бъде очертано, то изследването на пропагандата се сблъсква със забележими препятствия.
Лесно можем да се убедим от пръв поглед, че около самото явление цари огромна неяснота. Основната причина за нея е едно морално или политическо a priori.
Пропагандата е зло, твърди разпространеното мнение, и това само по себе си прави изследването трудно; за да го изучаваме коректно, трябва да се абстрахираме от каквато и да било етическа оценка; може би обективното изследване ще ни доведе пак дотам – но непременно след това – и след като сме разбрали причините.
Друг аспект на тази неяснота е произтичащото от минал опит убеждение, че пропагандата е преди всичко разпространение на „фалшиви новини“ с помощта на лъжи. Осъждайки я по този начин, ние се обричаме на пълна невъзможност за ориентиране в съвременния феномен, който е много различен от пропагандата в миналото.
Но при всяко положение дори когато премахнем тези препятствия, не ни става по-лесно да определим какво е пропаганда в нашия свят и какво е пропагандата изобщо. Защото тя е тайно действие. Тогава пред нас възникват две изкушения: или да приемем думите на Дрианкур: „Всичко е пропаганда“, защото наистина изглежда че всичко в света на политиката и икономиката е пронизано и моделирано от тази сила, или да изоставим дори самия термин „пропаганда“ по примера на някои съвременни американски social scientists – до такава степен е невъзможно да определим точното ѝ съдържание. И едното, и другото е недопустимо интелектуално дезертьорство. Да приемем един от тези два подхода всъщност означава да се откажем от изучаването на предмет, който съществува и чиито граници трябва да се определят.
И тогава се сблъскваме с изключителната трудност на дефиницията. Веднага можем да отхвърлим опростенческите определения като това на Огл: „Пропаганда е всеки стремеж да променим мнения и поведение.“ „Пропагандист е този, който съобщава идеите си с намерение да повлияе на своя слушател.“ Следователно това включва преподавателя, свещеника, но и всяко лице, общуващо с друго на каквато и да било тема. Такова определение, включващо в себе си всичко, естествено, прави невъзможно разбирането на спецификата на пропагандата.
В САЩ се наблюдава много характерно развитие на дефинициите: приблизително от 1920 до 1933 г. се подчертава най-вече психологическата страна – пропагандата е манипулация с психологически символи, с цели, които слушателят не осъзнава.
От изследванията на Ласуел насам е прието, че може да има пропаганда с други средства и открито заявени цели. В този случай се изтъква нагласата на пропагандиста. И в неотдавнашни трудове белег за пропаганда е волята за индоктриниране – най-вече по отношение на политически, икономически и социални въпроси. В същия ред на мисли се стига до определение на пропагандата чрез пропагандиста: еди-кое си лице е пропагандист, следователно думите и действията му са пропаганда.
Изглежда обаче, че американските автори не стигат по-далече от вдъхновената от Ласуел дефиниция на Института за анализ на пропагандата: „Пропагандата е съзнателно волево изразяване на мнение или действие, осъществявано от индивиди или групи с цел да повлияят на мнението и действията на други индивиди и групи с оглед на предварително зададени цели и с помощта на психологически манипулации.“
Можем да натрупаме и още дефиниции. Съвременният италиански автор Миото казва: „Техника за социален натиск, стремяща се към образуване на психологически или социални групи с унифицирана структура чрез хомогенност на афектни и ментални състояния на засегнатите хора.“ А известният съвременен американски специалист Дуб: „Стремеж към модифициране на личностите и контрол над поведението на индивидите с оглед на цели, определяни като ненаучни или със съмнителна стойност в определено общество и период от време.“
И ще открием още по-отдалечени дефиниции, ако се обърнем към немски и руски автори.
От своя страна ние няма да даваме дефиниция. Искахме само да покажем царящата сред специалистите по темата несигурност. Струва ни се по-полезно да пристъпим към анализ на характеристиките на пропагандата като реално съществуващо социологическо явление. Може би е редно да подчертаем това понятие, „реално съществуващо“. Ще се опитаме да мислим пропагандата такава, каквато е или каквато е била (защото, разбира се, не можем да изключим от своя труд големите и силно развити движения в хитлеристка Германия, сталинска Русия и фашистка Италия). Нещата изглеждат очевидни, обаче изобщо не са такива. Мнозина автори фиксират определена картина, определена дефиниция, и се заемат да изучават това, което съответства на дефиницията им; или пък се поддават на съблазънта изследването да изглежда научно и твърдят, че експериментират с един или друг пропаганден метод върху ограничени групи и в малки дози; но в този момент обектът им вече не е пропагандата. За да сме наясно за какво става дума, редно е да се обърнем не към психолога, а към пропагандиста и да изследваме не някоя експериментална група, а цяла нация, подложена на ефективна и ефикасна пропаганда. Разбира се, това прави невъзможно всякакво изследване, което се води научно (сиреч статистическо!), но поне ще се придържаме към обекта на проучването си за разлика от мнозина съвременни специалисти, които установяват строги методи за наблюдение, но за да могат да ги приложат, унищожават изучавания обект. Напротив – ние искаме да мислим какво е фактическата пропаганда навсякъде, където е прилагана, навсякъде, където е подчинена на стремежа към ефикасност.
И най-накрая – редно е да кажем, че използваме понятието „пропаганда“ в най-широк смисъл. Тук ще изследваме понятия, разграничени по етикети:
Психологическа акция: извършителят се стреми да модифицира общественото мнение чрез чисто психологически средства; най-често той преследва полувъзпитателни цели и се обръща към своите съграждани.
Психологическа война: тук, напротив – адресатът е чужденецът, противникът, и целта е с психологически средства да бъде разрушен „бойният му дух“, да бъде накаран да се съмнява във валидността на това, в което вярва, и на това, което прави.
Из: „Пропагандата“, Жак Елюл, Изд. „Изток-Запад“, 2024 г.
