За културните разбирания, свързани с капитулацията в живота и банковата сметка на волята ни, която има лимит, споделено от американския издател и футурист Рич Карлгард в книгата „Хората, които успяват късно“ (Изд. „Кибеа“).
Капитулирай!
Подривни съвети за късно успяващи
Предай се!
Как може любопитните и креативните, търсещите и изследователски настроените да скочат от конвейерната лента на доминантната култура и да започнат да коват собствената си съдба? Начинът да го направим е като се предадем. Откажете се от пътя, по който сте тръгнали. Напуснете гадната работа. Оставете специалността, която мразите. Отстранете се от приятелите и сътрудниците, които повече ви нараняват, отколкото ви помагат. Не се борете да спасите живота, за който съжалявате.
Нашата култура и социални норми създават мощни неписани закони за това кое мислене е правилно и кое поведение – приемливо. Несъгласието с културата и нейните социални норми не е лесно. Но ние, късно изкласяващите, трябва да се изправим и да го направим, независимо от всичко. Защо? По простата причина, че тъй като израстваме късно, нашата култура и социални норми не са ни послужили много добре. На този етап от човешката история неписаните закони са в полза на хората, които успяват рано.
Да вземем културните разбирания по отношение на капитулацията в живота. Неписаните закони по въпроса са следните: щом се отказвате, значи не можете да се справите с трудностите; не можете да издържате на стреса; липсва ви вътрешна твърдост и сила на волята. Който се отказва, никога не печели, а победителите никога не се отказват. Ако се отказвате, никога няма да успеете.
Нашата култура ни залива с идеята, че тайната на успеха е да постоянстваш, да упорстваш във всички предизвикателства, да преодоляваш трудностите и най-вече никога да не се отказваш. И да, неотклонната решимост безспорно е добродетел. Закърмени сме с безброй истории за хора, които с упоритост са постигнали успех. Идеята, че упоритостта е от съществено значение за успеха и щастието, е дълбоко заложена както в популярните, така и в научните текстове. Ако искаме да постигнем успех, трябва да полагаме максимални усилия. Трябва да сме готови да се жертваме, дори да страдаме. Нужно е да сме ожесточени и решителни.
Множество книги възхваляват достойнствата на решителността и постоянството, върховенството на дисциплината и твърдостта. Много от теориите на авторите със сигурност са валидни в определени ситуации. Ала днес упоритостта и решителността се изтъкват като единствения път към успеха.
Упоритостта безспорно е безценно качество. Както пише Самюъл Джонсън: „Извършването на велики дела изисква не сила, а издръжливост“. И както ще видим по-нататък в тази книга, упоритостта има своята роля в арсенала на хората, които избуяват късно, стига да се прилага правилно, с търпение и целенасоченост. Според мен обаче съвременната мания за несломима решителност силно преувеличава ролята на това качество.
Въпреки че постоянството може и да доведе до успех, монетата има и друга страна: понякога правилното решение е да се откажеш. Ако имаш добри причини да се откажеш, то може да ти донесе изключителен успех.
Възхвалата на ползите от упоритостта има смисъл само до определена степен, защото всеки от нас разполага с ограничено количество психическа и физическа решителност. Ако социалните норми ни насърчават да сме прекалено решителни или да не се отказваме от неподходящи начинания, това само ще изчерпи волевите ни ресурси. Когато сме упорити, за да осъществяваме чужди очаквания – независимо дали на семейството, групата, или обществото, ние изчерпваме резерва си от сила на волята. Ще приключваме дните си изтощени, но няма да можем да спим. А когато наистина се нуждаем от решителност, няма да ни е останала достатъчно, за да тръгнем по нов път или да последваме истинската си любов.
Идеята, че можем по някакъв начин да укрепим „мускулната сила“ на своята воля, е в най-добрия случай подвеждаща, а в най-лошия – вредна. Обикновено си мислим, че ако правим определени упражнения или изграждаме някакви навици, можем да укрепим свързания с тях мускул. Но науката и изследванията показват, че това не е вярно. Не можем безразборно да използваме решителност за всичко, което правим в живота – така ще прегорим. Когато се насилваме да правим неща, към които нямаме естествена наклонност или които не са в синхрон с нашата любов или цел в живота, ние го правим за сметка на своята мотивация и вътрешна сила.
От време на време можем да теглим от „банковата сметка на нашата воля“, но не можем да го правим неограничено. Трябва да сме разумни в избора си.
Вторият проблем с култа към упоритостта е, че на моменти е съвсем здравословно човек да се откаже. Много от нещата, които желаем, и то до голяма степен под влиянието на културата, са недостижими. Изследванията показват, че когато престанем да преследваме непостижими цели, сме по-щастливи, не така стресирани и дори боледуваме по-рядко. Точно така – капитулацията всъщност е физически здравословна.
Редица дългосрочни проучвания, проследяващи субектите от юношеството през младостта и до напреднала възраст, показват, че изоставянето на целите – отказването – има силно положително влияние върху физическото здраве. Три експеримента установяват, че хората, успели да се откажат от постигането на недостижими цели, имат по-здравословни хормонални модели и по-ефективен сън. Изборът да не се откажат, е свързан с по-високи нива на депресия, стрес и емоционално разстройство. Тези симптоми могат да променят биологичните процеси в ендокринната и имунната система, увеличавайки уязвимостта към здравословни проблеми като астма. Така ни правят по-податливи на болести. С други думи, когато прилагаме упорството си не на място, това може да ни разболее.
Третият проблем с манията за решителност е, че често предаването върши по-добра работа. Един от любимите ми примери е големият изпълнителен директор от края на ХХ в. Анди Гроув и неговата компания „Интел“.
Познавах Гроув лично. Той беше възможно най-упоритият човек. Роден в Унгария с името Андрас Гроф, бяга от комунистическата власт, като се промушва под бодлива ограда, след като съветските танкове смазват демократичния бунт през 1956 г. Пристигайки в Ню Йорк на 20 години без пари или връзки, изкарва отлични оценки в City College of New York (CCNY) (по онова време колежът предлага безплатно обучение) и печели стипендия да следва химическо инженерство в Калифорнийския университет в Бъркли. Гроув бързо се отличава и хваща окото на Гордън Мур – известен технолог от Силициевата долина, завършил Бъркли. Той му предлага работа в компанията Fairchild Semiconductor.
През 1968 г. Мур и колегата му Робърт Нойс напускат „Феърчайлд“, за да стартират „Интел“, и вземат младия Анди Гроув със себе си като служител номер три. През 70-те години „Интел“ реализира по-голямата част от приходите си и почти цялата си печалба, продавайки чипове за памет. През 1971 г. пуска нов обещаващ продукт – микропроцесор. Колкото и да е революционен, финансовият му принос е малък. Чиповете за памет се оказват насъщният хляб на фирмата.
В края на 70-те години обаче японските, а после и южнокорейските компании навлизат на пазара на чипове за памет и подбиват цените на Интел. В началото на 80-те години компанията изпада във финансова криза. Гроув предлага радикално решение: Интел трябва да напусне бизнеса с чипове и да заложи бъдещето си на микропроцесора. Останалите реагират с бурно несъгласие.
Според Боб Нойс напускането на бизнеса с чиповете е равностойно на загуба. Но Гроув настоява. Както разказва години по-късно: „Попитах Гордън дали знае какво ще се случи, ако някой друг поеме компанията? Какво би направил новият ръководител?“. На което Гордън отговаря: „Новият собственик ще се отърве от нас (смях) и ще излезе от бизнеса с чиповете“. „Интел“ прави точно това. Компанията напуска един отмиращ и безполезен бизнес, за да се съсредоточи върху бъдещето си.
Всеки опитен основател на технологична компания ще ви каже колко е важно да знаете кога да се откажете. Успешните фирми като „Интел“ постоянно напускат проекти и бизнеси. Предприемачът и милиардер Ричард Брансън е сериен капитулиращ. Помислете за бизнесите, които е напуснал, когато резултатите не са отговорили на очакванията му: Virgin Cola, Virgin Digital, Virgin Cars, Virgin Brides.
В Силициевата долина има една мантра: „Проваляйте се често, за да успеете по-бързо“. Но за да се провалите, трябва първо да направите опит. След това да се опитате още по-сериозно. Щом обаче настъпи момент, в който стане ясно, че ситуацията е безнадеждна или че има по-добър начин да използвате своето време, талант и ценни ресурси, преминете към следващата възможност. Наистина не е продуктивно да лепваме етикета неудачник на човек, отказал се от някоя безнадеждна цел, при положение че се възхищаваме на предприемачите за абсолютно същото нещо. Ако по този начин постъпи някой генерал, ще получи похвали за стратегическото си отстъпление или гъвкавата тактика.
От: „Хората, които успяват късно“, Рич Карлгард, изд. „Кибеа“, 2023 г.
