Обявен за най-обичаният гръцки поет, Янис Рицос е известен още като ляв политически активист и член на Гръцката съпротива по време на Втората световна война.
Макар че е роден в заможно семейство на земевладелци в Монемвасия, още като дете Янис претърпява тежки загуби. Съвсем малък той е свидетел на смъртта на майка си и по-големия си брат от туберкулоза, след това прибирането на баща му в психиатрична клиника и финансовия срив на семейството. По-късно и самият той е изпратен в санаториум за туберкулозно болни, където остава затворен цели 4 години.
През целия си бурен живот Рицос е изправян пред изпитания – преследван от властта, затварян в лагери, унижаван и обричан на изгнание.
Рицос е един от най-големите, не само гръцки, творци и интелектуалци, отдали творческата си енергия на така нареченото "ангажирано" изкуство на своето време, потопили се дълбоко в Историята, взимали значими естетически и граждански решения, веднъж правилни, друг път погрешни. Както самият творец пише: "Ако опрощение не е поезията – прошепна насаме, – тогаз отнийде милост да не чакаме".
След смъртта на Янис Рицос през 1990 г. настъпва период на мълчание обгърнало словото му. Днес то е възродено и доказателство за това е издадената след дългогодишен труд на гръцкия литературен критик Хриса Прокопаки, признат познавач на творчеството му, най-пълна до този момент Антология на поета (изд. „Кедрос, 2000).
Предлагаме ви да се разходим из руините на някогашния дом на Рицос, които днес навяват едновременно и тъга, и усещане за нещо непобедимо.
На Гео Милев
Той обичаше света,
но бе с едно око – виждаше
половината ден син, половината черен.
А той искаше целият ден да бъде син,
целият свят да бъде светъл –
всеки човек да има своята усмивка
и своя декар лазур всред всяка нощ.
Беше едноок. Не искаше да огорчава близките си
и носеше в празната си орбита изкуствено око –
тънко изписано, синьо,
защото искаше целият ден да бъде син –
едно око грижливо, обърнато към празнотата,
което страдаше за празните ръце, за празните стомаси,
за черната празнота в очите на хората.
Той искаше целият живот да бъде ясносин.
Това око се взираше и различаваше всичко в нощта.
Един едноок. С име Гео Милев.
Пишеше стихове. Написа „Септември".
Едноок. А виждаше с хиляди очи неправдата,
забиваше като меч празното си око в гърдите на неправдата,
искаше всичко да бъде синьо.
Арестуваха го. Изгориха го жив.
Човекът, който искаше душите ни да бъдат лазурно-сини.
Изгориха го. Но окото му не изгоря.
Остана като капка синя светлина
вътре в изгорения му череп.
*
Бе човек лазурен като правдата.
Сега в музея на революцията това синьо око блести
Като фенер на вратите на свободата.
Това око вижда, осветлява и съди.
Това око заповядва: „Да."
Да направим лазурносини душите си и живота си.
Един лазурен човек с много червена кръв,
с червени мечти за синия ден.
В музея на революцията се пази неговото око
като емблема на борбата. Видях това око.
В зеницата му е написана цялата история на революцията.
Сини картини от кървави години.
Сини картини с червени знамена.
Загинали борци, които носят високо на ръцете си синия ден.
Това око не се затваря никога.
Това око бди над София.
Това око е една синя звезда за всички нощи.
Това око вижда, осветлява и съди.
Който погледне това око, придобива очи,
Който погледне това око, вижда света.
Един едноок човек. С име Гео Милев.
Написал „Септември" – нищо друго не знам.
Едно синьо „добър ден" ми каза,
с едно „добър ден" отвръщам аз,
една синя поема пиша за света –
за „добър ден".
Янис Рицос
Превод: Елисавета Багряна
