Крисчън Бейл, Кейт Бланшет, Натали Портман и Антонио Бандерас
Филмът на режисьора Терънс Малик „Принцът на чашите“ (Knight Of Cups) от 2015 година категорично се различава от обикновеното, наготово поднесено кино. Визуално и словесно е разказан по провокативен начин към зрителя – от отнесения монолог, през сцените с идващи и отиващи си хора, всяка от които оставя отпечатък от себе си върху главния герой, и накрая до осъзнаването на връзката между всички събития в живота, които водят само до един извод.
Това арт-пътешествие се допълва от често сменящи се детайли, които рядко получават конкретно внимание от снимачния екип. Камерата акцентира както върху никому неизвестен ъгъл в стаята, върху пътя, който се сменя по време на пътуването, но винаги е един и същ в същността си – отминаващ, така и върху собственото си безтегловно състояние.
Камерата, със снимането от различни гледни точки, с отдалечаването и приближаването към актьорите, към детайлите, създава усещането не просто за движение на актьорите според сценария, но и за обхващане на цялата картина, която им разкрива пространство за това движение и ги ограничава едновременно само в това място.
Така се случва и с мисълта на главния герой Рик (Крисчън Бейл) – тя се рее, връща се назад във времето, за да намери в отношенията си с хората от миналото смисъл, който да предопредели предстоящото бъдеще.
Сценарият или поне това, което може да се сглоби от разпилените кадри, описва няколко от връзките на Рик с различни жени; състоянието на семейството му след самоубийството на брат му и търсенето на собствената истина за това кое не е наред, защо не е и как може да се живее с този хаос в главата.
Встъплението започва с приказка за принц, тръгнал към далечни земи в търсенето на перла. Филмът е разделен на различни глави или може би епизоди, носещи заглавия от имената на картите Таро – Луната, Обесения мъж, Отшелникът, Страшният съд, Кулата, Върховния Жрец, Смъртта, Свободата.
Всяка част от тези заглавия представя човек от живота на Рик, който се е докоснал до него и му е оставил послание.
Всички жени в живота му са свързани по някакъв особен начин с водата – тя винаги присъства покрай тях. Допирът до водата е неизменен. Дали главния герой ще бяга и вълните едва ще докосват краката му, или ще се гмурка в дълбокото - винаги излиза по-пречистен от предишния път, с една истина повече за себе си.
Жените винаги му споделят за тъмнината, която виждат в него – те усещат инстинктивно уязвимостта му, защото по природа самите те са такива. Уловили нишката на неговата болезненост, успяват да се приближат максимално, но винаги животът напомня за себе си със своите лоши шеги и им дава повод да си тръгнат. Или както самият Рик казва “Бягай, докато има още какво да спасяваш”.
Жените се изплъзват изпод пръстите му. Докато го докосват по лицето с усещането, че имат достъп до душата му, се плъзгат бавно назад и изтичат по ръбовете на ежедневието му. Всяка от тях си мисли, че в нея той е намерил причина да обича и че тя ще е тази, която ще му даде отговорът, който търси.
Но отговорът, макар и един, винаги се размива от разсейване на вниманието. Може да е единствен, но е наслагван с времето – слой след слой, пласт след пласт, докато се получи една уродлива скулптура на осъзнаването, която за притежателя си може да е най-ценното – перлата, която принцът търсеше в началото.
Друга голяма част от филма заема ролята на бащата и синовете му. Отраснал с двама братя, Рик е една брънка от едно семейство, което се крепи на цялостта си до момента, в който единия от братята се самоубива. Бащата губи почва под краката си, изпадайки в самосъжаление, търсещ справедливост и потискан от обвиненията на единия си син и тихата мълчалива подкрепа на третия. Рик се оказва този балансьор, който да уравновесява везните, за да премахне вината от образа на баща си. Другият брат присъства само визуално с виковете си, които остават нечути от зрителя. Бащата вече не е баща в своята пълноценна роля, защото загубата замъглява способността му да види, че има още двама сина. Едва в края идва смирението и одобрението, тогава се изтъква и мъдрият бащински съвет – “Запомни.. Продължи”.
Това е отговорът, който всеки иска да открие за себе си. Най-повърхностното му разглеждане звучи именно така. Пътят винаги е пред нас, ограниченията са именно в нас, а не в пътя. Може да се налага да се минава бавно, друг път скорострелно, може да изпитваме нужда да излезем от пътя и да повървим в пустошта.
В крайна сметка пътят е това, което ни води.
Снимки: comingsoon.net, 15minutenews.com