„Битката с рака е най-голямото предизвикателство и откровение, което някога съм изживявал.“

Патрик Суейзи едва ли има нужда от подробно представяне – с главни роли в два от най-любимите филми на всички времена: „Мръсни танци“ и „Призрак“. През февруари 2008 г. Патрик съобщи, че е болен от рак на панкреаса в последен стадий. Борец по природа, той не позволи на злощастието да го свали на колене. В мемоарите си „Моят танц с живота“, той пресъздава целия си живот, включително и личния си сблъсък със смъртта. В крайна сметка болестта го надви и той си отиде от този свят на 14 септември 2009 година, на 57 години. Но битката му с рака бе важна както за почитателите му, така и за страдащите от болестта по целия свят.

Факт е, че мъжете Суейзи не доживяват до истински старини. Баща ми умря на петсесет и седем – възрастта, на която съм сега. Неговият баща също умира млад, а повечето от чичовците ми дори не успях да прехвърлят четирийсетте.

По някакъв начин винаги съм имал чувството, че ми е дадено ограничено враме. Излъгах смъртта безброй пъти, като се започне от катастрофите с мотор, през инциденти с коне и самолет и се стигне до балансирането върху парапета на прозореца с Дейвид Карадайн. В природата на Суейзи има нещо, което обича риска и Бог знае, че поех своя дял от него през годините. Навършвайки трийсет с все още неувредено тяло и ум, си въобразявах, че съм се измъкнал безнаказано.

Когато лекарят ми съобще думите „рак на панкреаса“, ума ми прониза една-единствена мисъл: мъртъв съм. Това беше първото, което ми хрумваше, ако чуех, че някой има рак на панкреаса, и обикновено излизаше истина.

Прочетат ли ти смъртната присъда, през главата ти минават много въпроси, от рода на „Защо аз?“ и „С какво заслужих това?“. След като шокът поизбледнее, трудно е да не те обземе тъга, да не се почувстваш белязан по несправедлив начин.

Този първоначален шок бързо се превърна в дъжд от укори и обвинения към самия мен. Сам ли си го причиних? Могло ли е да постъпя по друг начин? Моя ли бе вината?

Първите седмици след диагностицирането, сред водовъртежа от уточнения на лечението и медикаментите, с помощта на съпругата ми аз се борех да осмисля случващото се. Опитвах се да противодействам на всичките негативни емоции, които ми се струпваха – гняв, мъка, отчаяние – и започнах да си казвам: „Живял съм повече от които и да била десет души, взети накуп. Животът ми беше страхотен. Така че - спокойно!“

Опитвах се по някакъв начин да приема случващото се, но тогава стана нещо странно. Просто не можех да го приема. Не бях в състояние да допусна тази болест да ме отнесе, преди да съм се подготвил за това. И казах на моя лекар: „Покажи ми къде е врагът и аз ще се боря с него.“ Исках да разбера точно с какво се сбълсквам, така че да мога да се справя с болестта, а не да чакам тя да ме победи. В продължение на година и половина след поставянето на диагнозата се съпротивлявах с цялата си енергия.

Битката с рака е най-голямото предизвикателство и откровение, което някога съм изживявал; тя представлява пътешествие сред емоции, каквито не бях изпитвал.

Да се изправиш лице в лице със собствената си смърт – това е най-бързият начин да разбереш що за човек си. От теб се смъкват всички ненужни глупости, разкрива се твоята същност – силните и слабите ти страни, начинът, по който гледаш на себе си. Душата ти.

Така изникват непосилните житейски въпроси: „Има ли Рай? Ще отида ли там? Какъв е смисълът на живота и съдържа ли той нещо повече от моя собствен нарцисизъм? Добре ли живях? Добър човек ли съм?“

Тези трудни въпроси с лека ръка могат да бъдат отхвърлени, ако тепърва ти предстои целият ти земен път. Но когато си изправен пред собствената си смърт, те изведнъж придобиват напълно ново значение.

Месеците на борбата ми с рака бяха нещо като емоционално влакче на ужасите. Има дни, когато съм решен да живея, докато се открие лек, и истински вярвам, че ще успея. Но и дни, когато съм така уморен, че просто не знам как да продължа. А трябва. Трябва да продължа да се движа напред така, сякаш пред мен има продължително бъдеще. С вярата, че болестта е победима. Това е една отчаяна, непреклонна решителност. Проклет да бъда, ако този кучи син ракът ме надвие. Опитва се да ме убие, но аз ще му го върна.

През целия си живот никога не съм се предавал; така е било още в първия клас на гимназията, от деня, когато е ме нападнаха пет момчета наведнъж. Няма да се предам и сега.

Patrick Swayze in Ghost directed by Jerry Zucker, 1990

Patrick Swayze in Dirty Dancing directed by Emile Ardolino, 1987

Снимки: theredlist.com, theplace2.ru