За морето, което ражда притчи ~ с любов от големия наш актьор, който на 6 юни навършва 54 години
С над 70 роли в театъра и повече от 80 в български и чуждестранни филмови продукции, Николай Урумов е сред най-играещите актьори в България – удостоен с две награди „Аскеер”, „Икар” и още много наши и международни признания. Благодатният вятър на родното му Българево, край нос Калиакра, го праща къде ли не по света с изкуството, на което е посветен, та чак до Австралия, където преди 3 години занесе пръв сред нашите творци духа на българщината.
Има една нашенска мъдрост, според която планината ражда герои, а равнината – тикви. Какво ражда морето?
Морето ражда притчи. Легенди. Но аз съм роден в един по-специфичен край. Това е морска Добруджа – колкото море, толкова и равнина. Там като застанеш, зад гърба ти остава едно равно, равно поле, дето не му се вижда краят. Където маранята се носи над житните класове и ей там, някъде, се вижда едно самотно дърво, земята е напукана от тая суша, както са напукани ръцете на отрудените хора. Като се обърнеш от другата страна, виждаш безкрайната шир на морето и онзи вечен вятър - лятно време горещ, бръснещ, а зимно време – суров и студен, който като че ли ще те изхвърли в морето. Този вятър, за който от детството помня, че ми трябваха огромни усилия, за да го преодолея и да се прибера до вкъщи. Същият вятър, създал прочутия естествен път на птиците Виа Понтика. Те се пускат по течението му и той ги отнася към нови страни. И аз така се пуснах по потока на този вятър – като орлите, които, като ги видиш как се реят в небето и рязко сменят посоката си, изведнъж отпускат криле, оставяйки се на течението и доверявайки му се.
Прелетните птици винаги се връщат по родните си места. Ти връщаш ли се често в Българево и какво те чака там?
Да. Там ме чакат къщата, дворът, котките на майка ми – те са живата връзка с нея, и цветята на майка ми…
Как говорят хората в твоя роден край? Имаш ли си любима дума или израз оттам?
Говорят простичко. С малко думи. Понякога говорят повече с очи и жестове, с усмивки. Особено пък, когато хората се познават, много не си говорят, много неща са си казали вече. Говорят си по техен начин. Това са много весели хора, основното движещо на разговора са иронията и сарказмът и е нужна само една дума, за да се разбере какво имат предвид. Много често има иносказателност и самоирония. Интересно нещо мога да разкажа. Баща ми си отиде твърде рано, на 62 години беше. Когато почина, хората не плачеха, а се смееха и разказваха неговите весели истории. Хората сякаш не можеха да приемат, че си е отишъл – той беше много колоритна личност, обичан от всички, остроумен, забавен, закачлив, душа на компанията. И си спомниха как навремето няколко приятели отишли да изкопаят последния дом на свой починал другар и докато копаели гроба, баща ми рекъл: „Е, тук е много страшно, бе! Аз като умра, и една нощ не мога да преживея тука. Още първата вечер се прибирам вкъщи!”. Та, когато погребваха баща ми, всички се смееха и казваха: „Айде да видим сега дали довечера Георги ще се прибере вкъщи!”
Из „МОРЕ ОТ ЖЕЛЯЗО" - На татко – Николай Урумов
„Морето взема, но и дава, казваше баща ми. И ние тръгвахме по брега. Обикаляхме, мушихме се между скалите и откривахме какво ли не. Подгизнали дъски, бутилки, пълни с пясък, разкъсана джанпанка, автомобилна гума, пластмасово автомобилче без колела, наклепана с мазут шапка, рапани… Някога, когато едни гръцки кораб се блъснал близо до Калиакра, цялото море е плувало в портокали, а друг път в бъчви с маслини, казваше татко. Но големият удар беше, когато една турска гемия се разби край Шабла и морето почервеня от „Малборо”. Които имаха лодки събираха кашоните и стековете още навътре в морето, а ние чакахме на брега и събирахме тези, които се бяха разбили вече в скалите и повечето бяха мокри и кафяви. Но мама ги изсушаваше на печката, а татко, като и цялото село повече от година пушеше „Малборо”. Друго си е, когато, седнали в каруцата, татко запали едно „Боро”, а аз му поднеса един рапан за пепелник.”
Кой ти е любимият сезон край морето?
Всички сезони са хубави там – ако щеш лятото с безгрижието, ако щеш пролетта с надеждата, зеленината, с пукването. Зимата – със суровостта, бялото. Няма да забравя една зима – тъкмо се бях върнал за няколко дни от студентски фестивал във Франция, в град Алес. Беше краят на януари, 1986 г. Изведнъж заваля сняг, задуха тоя вятър, натрупа огромни преспи, по 2 метра високи, и все едно животът спря – няма ток, няма вода, няма телевизия, няма радио, телефони, никой не влиза и не излиза от селото, коли не се движат. Но хората не го приемаха като бедствие, за тях това беше обичайно.Спомням си, излязох да ида до центъра и влязох в една кръчмичка, бира-скара – то газени лампички светят, печката набумкали вътре, със зачервени кюнци, никой не сяда по масите, че е студено, всеки стои на тезгяха – донесъл нещо от вкъщи си – кой винце, кой мезенце, и си говорят, и си ядат, а някъде в ъгъла бай Драгни си свири нещо на хармоничката. И не ти се иска да си тръгваш, не ти се иска да свършва всичко това… Попадаш в някакво Радичково време, в неговия „Януари”, а както той самият казваше: „Януари е най-българският месец”. Откъснат си от света, започват да се месят питки, да се точат тиквеници, да се седи край печката, да се разказват истории и приказки, ходят си на гости хората, настава време за седянки и предянки. Помня в детството ми, че имаше един стан в задната стая и той се местеше по родата. Спомням си това мое детство с най-красивите тъкани черги, които още пазя. В тях е вплетена душа, вплетен е живот в тях. Като се сберат някъде на гости, мъжете бистрят политиката, пийват си, майтапят се, жените се ядосват… Децата сме отделно, но светът на големите ни е по-интересен и се мушкаме някъде там, под масата, близо до тях. Гледам да съхраня тези спомени и това време. Докато я има тая къща, докато го има тоя двор и тях ще ги има – и родителите ми ще ги има, и мен ще ме има.
Интервю на Мария Тонева
Източник: Списание Cape Kaliakra Moments ~ Black Sea Rama
Снимки: Александър Нишков
