Антон Павлович Чехов смята, че у човека всичко трябва да бъде красиво. За съжаление обаче не е така. Понякога и с ушите, и с устата, и с очите, и с какво ли не... Моят нос например си го харесвам. Винаги ми е давал поводи да съм доволен от него. Да се радвам на обонянието си. Естествено, с малки изключения - когато е хващал хрема. Имало е такива случаи. Доколкото зная, при кучето хрема няма. То сигурно има основание да е доволно от носа си, но не знае, не го разбира. Няма разум. Ако имаше, нямаше да литка насам-натам подир всяка миризма, като всички останали кучета. Едно куче щеше да се впечатлява от едно, второ - от съвсем друго. Всъщност щеше да престане да бъде куче и щеше да се превърне в нещо различно. Такива случаи обаче няма. А при хората... какви ли не превръщения съм виждал. Гледаш го, например, човек, а като животно. На два крака ходи, а е по-злобен и от куче. Гледаш го, като всички други хора, а хора убивал... Превръщения, а не превъплъщения.
***
Кое ме е накарало да се превърна в артист, ми е абсолютно неясно. Това, че помня още дъха на бащината къща и приятния мирис на току-що изгладения плат в татковия дюкян, е ясно! Защо обаче, като бръкна по-смело в сетивната си памет, изведнъж усещам мириса на етер, грим и спирт, който ме стъписа, когато влязох за първи път като малък зад сцената на кинотеатър „Одеон“ в Шумен. Кой ме заведе не помня. Защо съм се оказал там и кога, също. Но помня особения мирис. Също и едни хора, които бяха като другите, но по-различни. Като нарисувани! Не помня кое е представлението, което за първи път съм гледал, но помня уханието, което ме съпътстваше после и в живота ми. Защо обаче, не зная. Защо тъкмо това ме е впечатлило толкова силно, а не друго? Защо ми е харесал този дъх, а не дъхът на нежната коприна, складирана на топове в една от стаите ни?
***
Преди години попитах Тодор Колев какво е актьор да си партнира с прасе.
“Вместо отговор ще ви дам конкретен пример. Тогава играех в Народния театър и често ходех в ресторанта на последния етаж. Един ден на масата ми седна Крикор Азарян и призна, че още не е гледал “Господин за един ден”. И казва: “Тодоре, зад теб седи един от ЦК на БКП, но не се обръщай, да не разбере, че говорим за него. Защото преди малко ме видя и вика: “Абе, тоя твоя приятел как може да се излага така? Каква е тая простотия? Гледах го в един филм – гони някакво прасе, целият брадясал, черен като циганин. Какви са тия филми, как може да се излага така?…”
***
Сега, когато всичко е минало, се опитвам да си обясня и стълпотворенията по време на концертите ми и овациите на публиката. Както много често се случва, оценяваш нещата, след като са отминали. Често се разсъждава има ли щастие или няма. Как да знаеш, след като, когато си щастлив, не можеш да осъзнаеш щастието напълно. Разбираш го едва след като отлети. Така е и с успеха. Имаш ли успехи, не можеш да ги оцениш, асимилираш, защото в момента смяташ, че всичко е в реда на нещата. Можеш да осмислиш щастието, когато не е до тебе. И успехите, когато вече ги нямаш.
***
Наскоро гледах по телевизията „Мъжки времена“ – филм на Едуард Захариев по сценарий на Николай Хайтов. Григор Вачков играе на изключително високо ниво, а цяла плеада от млади български артисти, които още не са наясно със себе си, но едва ли не са готови да легнат и по тях да минат Робърт де Ниро или Ал Пачино. Гледах и си казвах, Господи, ами ето го Робърт де Ниро, ние сме го имали, а сигурно имаме поне още десет такива артисти. Но Григор Вачков не е снимал в американски филм, Георги Калоянчев не е снимал в американски филм и трябваше да дойде лицето Жорж Ганчев, за да се изфука, че се е снимал в Холивуд. Ще падна от смях! Григор Вачков ме потресе, играеше толкова аскетично, толкова проницателно, нямаше и един кадър, в който да е свалил гарда.
Може би единствен Петър Увалиев беше и остана до последния си ден на нивото на големия интелектуалец. Той казваше: „Не мислете, че ще си позволя да ви уча, защото съм живял в чужбина и знам как.“ А всички други идват със самочувствието „щом съм избягал, сега вие мене ще слушате!“ Пристигат у нас целите в сребро или злато или целите в бяло да ни казват как трябва да живеем в лайната. Трябва да уважаваш хората, които поменуват при нашите условия. Все едно да отидеш на свиждане в затвора и да учиш затворника как да се държи, защото затворът ще стане по-красив. Не питат, примерно, ако Йордан Радичков тръгне за чужбина, колко време ще чака виза, за разлика от Николай Гяуров, който много отдавна избра другия път. Какво излиза? Ние всички просто е трябвало да се разбягаме? Ами ако не искаме? Това си е наша работа!
***
В нашата професия, животът предлага такива жени, на които е трудно да се устои! Случвало се е да сме на снимки месец-два. Или пътуваме в чужбина за по-дълго. Може да се почувстваш самотен. В крайна сметка имам максима, че да спиш с умна жена е все едно да спиш със самия ум. И на първо място слагам ума, интелигентността и забавността на жената.
Тодор Колев в „Опасен чар"
От книгата „Варненското софиянче от Шумен: Житие и страдание грешного Тодора”, изд. „Слънце”