Не си понасял истинска загуба. Тя е възможна, само когато обичаш друг повече от себе си ♥ Добрият Уил ХЪНТИНГ

Назаем от киното

Пред януари 1998 г. „Добрият Уил Хънтинг” – филм със скромен бюджет, прави своята триумфална премиера по кината в САЩ. Гюс ван Зант режисира историята, написана като тема по литература от студента в Харвард Мат Деймън. Няколко години тази история отлежава и понася своите финални щрихи от талантливия си автор Деймън и най-добрия му приятел от детинство Бен Афлек – вече отдали се на актьорската професия. Един от най-блестящите сценарии в историята на киното заслужено донася „Оскар” на своите млади създатели и връчва златната статуетка на Робин Уилямс – за най-добра поддържаща мъжка роля.

„Добрият Уил Хънтинг” е история за доброта – от заглавието до самия финал. За гениалното момче, което няма кураж да реализира своя талант и се страхува да отвори сърцето си за обичта. Защото боли. За професора по психология, който живее с болката на загубата, но има кураж да го прегърне и да поговори с него така, както никой досега не го е правил. „Добрият Уил Хънтинг” е история, в която приятелството и любовта осветяват най-тъмните кътчета в душата ни и ни дават надежда, че пътят пред нас е истински.

За куража да живееш истински, с думите на великолепния Робин Уилямс и неговия герой, д-р Шон Магуайър.

Д-р Шон МАГУАЙЪР:

Ти си още дете. Нямаш и най-бегла представа како изобщо говориш. Никога не си бил извън Бостън. И ако те попитам за изкуство, ще ми изреждаш всяка книга, свързана с изкуство писана някога. Микеланджело… , знаеш много за него. Творбите на живота му, политическите му нагласи. Той и папата. Сексуална ориентация. Абсолютно всичко, нали? Обзалагам се обаче, че не можеш да ми кажеш как мирише Сикстинската капела. Никога не си стоял там и не си гледал онзи красив таван. Да видиш това…

Ако те питам за жени, най-вероятно ще ми съставиш списък от качества. Може и да си бил с жена няколко пъти. Но не можеш да ми опишеш, какво е да се събудиш до жена и да се чувстваш истински щастлив.

Трудно момче си… Попитам ли те за войната, навярно ще ме залееш със Шекспир, нали? "Приятели, отново на оръжие сме призовани." Обаче не си и помирисвал войната. Никога не си държал в скута си главата на своя най-добър приятел, гледайки го как поема последния си дъх, взирайки се с молещи очи в теб.

Ако те питам за любовта, сигурно ще ми изрецитираш сонет. Но не си гледал жена, чувствайки се напълно уязвим. Не си познавал жена, която да те прецени само с един поглед. Сякаш Бог е пратил ангел на земята, само за теб, който да те спаси от дълбините на Ада. И не може да знаеш, какво е да си нейния ангел и да имаш любовта й завинаги. През всичко…, през рак… Не може да знаеш, какво е да спиш и да стоиш в болница два месеца, държейки ръката й, защото докторите четат в очите ти, че „час за посещение”, не значи нищо за теб. Не си понасял истинска загуба. Тя е възможна, само когато обичаш друг повече от себе си. Съмнявам се, че някога си дръзвал да обичаш по този начин.

Гледам те и не виждам интелигентен, уверен мъж. Виждам самонадеяно, страхливо хлапе. Но ти си гений, Уил. Никой не го отрича. Никой не може да разбере, какво се крие в теб. Мислиш си, че знаеш всичко за мен, само защото си видял една моя картина. Ти разби скапания ми живот на парчета.

Сирак си, нали? Мислиш ли, че мога да разбера колко ужасен е бил животът ти, как се чувстваш и кой си изобщо, само защото съм чел "Оливър Туист"? Това ли те описва най-добре? Честно казано, не ми пука за всичко това, защото знаеш ли какво? Не мога да науча нищо от теб. Не мога да го прочета в никоя шибана книга. Освен ако ти не искаш да ми кажеш кой си. Тогава ще съм впечатлен. Но ти не искаш да го направиш, нали? Ужасèн си от нещата, които можеш да кажеш. Ти си на ход, шефе.