Нравствено оцеляха тези, чиито дух остана непобеден ~ Галина ВИШНЕВСКАЯ

Ранните й години са изпълнени със страдания, непоносими за детската душа. И точно те каляват железния характер на великата оперна дива, ангелогласното сопрано на Русия, Галина Вишневская. Родена през 1926 г. в Ленинград, дарена от Бога с огромен талант, необичана от майка си, отгледана от своята баба, преживяла ада на цялата 900-дневна блокада на старата столица, Галина отрано се научава да отстоява своето място в живота. Фамилията Вишневская тя получава от първия си съпруг – военен моряк, с когото се развежда 2 месеца след встъпване в граждански брак. Вторият й съпруг, Марк Рубин, е директор на Ленинградския оперетен театър – мястото, където 18-годишната Галина постъпва като хористка. През 1952-ра, без академично образование, тя е приета в трупата на Болшой театър и следват две декади, изпълнени с феноменални успехи и сценични превъплъщения, за което Вишневская е наречена „Козът в колодата на Болшой Театър”. Тя е първата руска певица покорила сцената на американската „Метрополитен опера”. На нея, свои творби посвещават великите класици Дмитрий Шостакович и Бенджамен Бритен. Музикалната си кариера, Галина Вишневская твори редом с мъжа на живота си – виртуозният виолончелист и неин трети съпруг Мстислав Ростропович. Заедно те преживяват 52 години, изпълнени както с триумф, така и със сериозни изпитания.

„Успях във всичко, имах най-доброто в живота – най-добрия театър, най-добрия мъж, най-добрите диригенти и режисьори”, споделя Вишневская в своята биографична книга „Галина. Историята на живота”, преведена на 34 езика. Тя напуска голямата житейска сцена през 2012-та, на 86-годишна възраст.

Galina Vishnevskaya, 2008

Майка ми е наполовина циганка, наполовина полякиня. Нейната майка е била циганка… Навярно от нея, в кръвта ми се е предала страстта към пеенето. Тя свиреше на китара, пееше цигански романси, а аз, разбира се, повтарях след нея „Очи черные”.

Бог бе дарил баща ми с впечатляващ драматичен тенор. Някога той мечтаел да стане певец, но както много руски хора, бил подведен от тая толкова разпространена слабост – пиянството. В пиян вид, баща ми беше страховит, и по онова време в живота ми нямаше друг, когото толкова да ненавиждах… Имах непреодолимото желание да се приближа до него отзад и да го ударя по зачервения врат.

Родила съм се съвсем мъничка, некрасива маймунка – цялата окосмена, дори и по лицето, а още и недоносена. Но да плача съм можела гръмко – през цялото време съм искала да суча, но майка ми не ми е давала гръдта си. В труден момент от живота си, в пълно отчаяние, тя се е омъжила не по любов за моя баща, а това равнодушие се прехвърлило и върху мен. А сина си, тя обожаваше… Моята майка бе като кукувица без гнездо, всичко, което притежаваше, бяха няколко куфара с рокли.

Била съм едва на 3 години, а съм имала глас на голям човек. Родена съм с поставен от природата глас, а на околните им беше странно да слушат такъв силен гръден звук, възпроизведен от гърлото на съвсем малко момиченце. Чувайки аплодисментите, аз излизах от скривалището си под масата, покланях се, и окрилена от успеха, започвах да представям своята песен.

От публиката никак не се боях. Напротив – започнах твърде рано да чувствам потребност от нея. Да пея само за себе си беше безинтересно, нужни бяха и хора, които да съпреживяват, да съчувстват.

Преживях цялата 900-дневна блокада на Ленинград по време на Втората световна война, изваждах ранените от бомбардировките, едва не загинах от дестрофия. Трябваше да оживея, да се боря каквото и да става! Помогнаха ми мечтите. Представях си, как ще свърши войната и аз ще пея на сцената.

Бях ужасно упорита и настойчива. Ако си бях поставила цел – тръгвах стремително напред, отстоявайки своята истина и своето право по всички възможни начини. Каквото и да говорим, характерът ми съвсем не беше лек. Още от ранно детство, аз трябваше да се науча да защитавам своето място в живота. Винаги болезнено съм чувствала, че именно заради липсата на отговорен баща, живея от милостта на последните грошове на моята баба, и още повече се стараех да съхраня достойнството си.

Бяха страшни времена и нравствено оцеляха тези, чиито дух остана непобеден.

Умираща от глад, малко момиче, аз не знаех, че зад бялата пелена на Финския залив, в Ленинград, живее велик човек - Д. Д. Шостакович, който пише в тези страшни дни своята Седма симфония. Не знаех и че след 14 години, моята щастлива съдба ще ме дари с неговото приятелство.

Попаднала сам сама в този кръговрат на човешките страсти, виждайки едновременно и разврат, и възвишена любов, и приятелство и предателство – разбрах, че или ще стигна до самото му дъно, или трябва да изплувам от това място недосегаема и силна. И чувствах, и знаех, че само изкуството може да ми помогне. Затова се стремях да пея, да бъда на сцената, поне за няколко минути да изляза от реалния живот, да почувствам в себе си силата да въвеждам хората в моя особен, прекрасен свят. А после… дойде любовта.

Животът ме научи винаги да отстоявам себе си, а с годините тази необходимост се превърна в потребност да си създам своя собствена крепост, да бъда независима, недосегаема. Да имам възможност просто за затворя вратата след себе си… Но в края на краищата, моята самота ме доведе до брака.

Работейки в страховити услови, каквито днес дори не можете да си представите, ние, артистите грижливо бранехме изкуството си, без следа от умора, отчаяние и болест, и играехме всеки божи ден. В какви ли не опушени и разнебитени заведения и забутани клубове не сме представяли – винаги, половин час преди спектакъла, ние започвахме да се гримираме и приготвяме със същото старание, сякаш предстоеше да играем на най-бляскавата световна сцена… И разбрах, че изкуството - това не са кринолините, не са приказно-щастливите крале и кралици, това е тежък, изнурителен труд. И ако искаш да си голяма артистка, трябва да си готова на много, много жертви.

Галина Вишневская в партии Виолетты в опере Травиата