Роден на 17 ноември 1942 г. в Куинс, Ню Йорк
Безмилостен към себе си, безмилостен към героите си, безмилостен към публиката си. За алчността на времето, в което живеем, продуктивния гняв и битките, които избираме – споделено от живата легенда на киното Мартин Скорсезе, който празнува своя 75-ти рожден ден.
(Martin Scorsese by Irving Penn for Vogue, 1993)
Когато остаряваш, от време на време си длъжен да избираш, с кого да се сражаваш. В младостта воюваш със всички. Като боец на ринга си, биеш се с който ти падне. С възрастта идва осъзнаването – чакай малко, това не си струва пилеенето на сили, потърпи, докато не почне монтажа.
Струва ми се, че съм станал малко по-мек, защото в края на краищата, в началото на 1990-та, много хора в Холивуд харесаха това, което правя. После се поогледаха и видяха, че съм още тук. 20 години по-късно си казаха: „Леле, той е още жив. И снима доста, при това добре. Може да не носи много пари, но съвсем не е зле”. Оказа се, че когато имах нужда от пари, почти във всяко студио се намираше човек, на когото се харесвах. Затова престанах да се боря.
Може и да греша, но ми се струва, че с времето се научаваш да мислиш, преди да действаш.
Когато снимах „Казино”, бях много гневен на Лас Вегас. Вие може и да харесвате Лас Вегас, но за мен това е място на изключителна алчност. Той винаги е бил отражение на Холивуд, отражение на американската култура. I can’t get no satisfaction, както пеят Rolling Stones. Още, и още, и още, и още… Безкрайна лакомия, докато не се налапат всички. Това мое отношение е видимо във филма.
По време на снимките на „Разяреният бик” (1980), едва не умрях от кокаин, но по воля на съдбата всичко приключи добре - не умрях и завърших филма. Изобщо не ме интересуваше, какво ще стане после, просто исках да излея в него всичко. Бях гневен и зъл. Но това беше много продуктивен гняв. Знаех, че това навярно е последният филм, който снимам. Чувствах, че в режисурата за мен вече няма място. Особено в Америка.
Гневът е заложен в човешката природа, ако си жив – гневен си. Той може да бъде деструктивен, може да стане причина за убийство, може да те изяде отвътре. Но в същото време, гневът може да бъде много конструктивен.
Моят проблем е, че искам да правя всичко веднага. Исках да направя филм за Александър Македонски, а Оливър Стоун ми каза: „Е, айде стига де, това ще го снимам аз. Ти обичаш римляните, не обичаш гърците”. А аз казах: „Обичам гърците!”. „Не, - каза Стоун, - знам те тебе, обичаш римляните.” И беше прав.
Аз съм параноик и повече не ходя по улиците. Макар преди години да обичах разходките.
Когато „Шофьор на такси” трябваше да бъде номиниран за „Оскар” за най-добър филм, той получи още три номинации – за най-добър актьор, най-добра актриса във второстепенна роля и най-добра музика. Сценарият и режисурата останах без номинации. Бях доста разстроен, но си казах: „Знаеш ли…, така и трябва да бъде”. Какво трябваше да направя – да си ида у дома и да плача?
Няма безсмислено насилие. В „Градът на Бога” (бразилски филм за живота на младежите в криминалните гета на Рио) – нима това е безсмислено насилие? Не, това е реалността, истинският живот, това е просто състояние на човека. Когато в младостта си бях увлечен от християнството, католицизма, аз се отнасях към това твърде наивно. Някъде в дълбините на душата си, много исках да повярвам, че всички хора са наистина добри – но реалността надделя.
Мисля, че всеки чувствителен човек трябва да разбере, че насилието не може да промени света, а дори да го променя, то е само временно.
Времето минава, аз остарявам и започвам да забелязвам, че имам нужда просто на поседя в тишина и да помисля.
В какво е нашата същност? В жестокостта или в любовта? Такъв въпрос дискутирахме веднъж с Ричард Гиър. Аз мисля, че е в едното и в другото. Но рано или късно, една от двете страни трябва да победи.
Най-трудното нещо – да съхраниш истинската простота.
Оливър Стоун ме попита веднъж: „Какво искаш да постигнеш в киното?”. Той обичаше често да ме провокира. А аз имах наглостта да му кажа: „Надявам се, че филмите ми ще оставят някаква следа”. Това много го разсмя: „Снимаш кино, за да оставиш следа?” Всъщност той имаше предвид: „Трябва много спешно да си озаптиш амбициите”.
Аз съм бивш католик. Но така или иначе – католик – от това не можеш да се избавиш.
Всъщност навремето исках да стана обикновен енорийски свещеник. Но не успях да съотнеса към това желанията на външния, светския свят. Не разбирах, как човек може да съществува в тия две измерения. Как да живеем според Новия завет, как да следваме новозаветния закон за любов към Бога и ближния в съвременния свят?
Аз съм гневен не само на хората или системата. Аз съм гневен и на себе си. И винаги е така. По една или друга причина, винаги съм в лошо настроение. И нищо не мога на направя с това. В работата винаги се отприщва голяма доза гняв. Навярно с възрастта той намалява. Но така или иначе – достатъчен е. Затова и във филмите ми има доста хумор. Навярно защото всичко наоколо е просто абсурдно. Аз самият към абсурден човек.
Francis Ford Cappola, Woody Allen and Martin Scorsese on the set of New-York stories, photographed by Brian Hamill, 1989
Martin Scorsese on the set of Taxi Driver, 1976
Robert De Niro, Jerry Lewis and Martin Scorsese on the set of The King of Comedy, 1983
Martin Scorsese and Robert De Niro on the set of Raging Bull, 1980
Robert De Niro and Martin Scorsese in Guilty by Suspicion directed by Irwin Winkler, 1991
Leonardo DiCaprio and Martin Scorsese on the set of Gangs of New York, 2002
Martin Scorsese and Leonardo DiCaprio on the set of The Wolf of Wall Street, 2013
Robert De Niro and Sharon Stone on the set of Casino, 1995
Martin Scorsese by Ferdinando Scianna, 1990
Снимки: theredlist.com
