Така отчаяно обичам живота, че не е възможно всичко това да има лош край ~ Пиер Паоло ПАЗОЛИНИ

„Той беше пророк, защото съвършено и болезнено разбираше всичко, което идва и което ще дойде, включително до наши дни.“ ~ Бернардо БЕРТОЛУЧИ

Скандално творчество, скандален живот, скандална смърт. Пиер Паоло Пазолини завладява своята публика най-напред с красивата си поезия, за която признава, че е неговата най-голяма любов. Освен нея, той признава, че обича и момчета, а това е дързост, която му струва мястото в Комунистическата партия, на която е член. Страстите па Пазолини раждат шедьоври и демони, а изкуството и живота му се сливат в един необикновен сценарий. Литературната си слава италианския творец печели още с първия си роман – „Жесток живот“. Преди да се захване с режисурата, той пише сценарии за киното, сред които и за прочутия филм на Фелини „Нощите на Кабирия“. Самотник, грешник, обвинен в развращение на малолетни, богохулник – Пазолини често е подложен на съдебни преследвания, а филмите му почти винаги се сблъскват с цензурата. „Мама Рома“, (Mamma Roma), „Медея“ (Medea), „Едип цар“ (Edipo Re), „Декамерон“ (Il Decameron), „Евангелието от Матея“ (Il Vangelo secondo Matteo), „Птичища и птички“ (Uccellacci e uccellini), „Теорема“ (Teorema) оставят ярка следа в историята ни киното. Световната му слава на режисьор, като че ли пречи на публиката да забележи, че Пиер Паоло Пазолини е фигура много по-всеобхватна и значима в световната култура през втората половина на двадесети век. Започнал като поет, утвърдил се първоначално в общественото съзнание като романист, в същото време художник, публицист и изследовател, Пазолини е неизменен в едно: своята преданост към изкуството, която му помага да отстоява докрай идеите си и да защитава своите идеали. Някои виждат в Пазолини последната ренесансова личност, не само заради многостранното му и всеобемно творчество, а най-вече заради човеколюбието и неподправената истина в него.

На 2 ноември 1975 г., обезобразеното тяло на Пазолини е открито на самотен плаж в Остия. Пребит до смърт, прегазен със собствената му кола. Жестокото престъпление остава неразкрито и до днес.

Pier Paolo Pasolini (1922 ~ 1975) by Herbert List, 1953

Дъжд по границите

Момче, небето плаче
върху огнището на твоя роден край,
върху лицето ти от мед и рози
се ражда месецът дъждовен.

И слънцето, от пушеците черно,
гори те под черничевите клони,
изгаря те по границите,
дордето мъртвите възпяваш.

Небето смее се, момче,
върху чардаците на твоя роден край;
върху лицето ти от кръв и жлъчка
умира месецът изцибрен.
(Превод от италиански: Любен Любенов)

(Pier Paolo Pasolini, New York, 1960s)

Така отчаяно обичам живота, че не е възможно всичко това да има лош край.

Всяка формална и явяваща се официална институция религия, не само не прави света по-добър, а напротив – пречи му.

Киното е необикновен и несимволичен език, който изразява реалността през самата реалност.

Да умреш е съвършено необходимо. Докато сме живи, не ни достига смисъла, а езикът на нашия живот е непреводим – това е хаосът от възможности, непрекъснатото търсене на връзки и значения. Смъртта мълниеносно подрежда живота ни, отбира най-важните негови моменти и ги поставя в една последователност, превръщайки нашето изменчиво, неясно и неподдаващо се на езиково описание настояще, в завършено и ясно, и съответно, съвсем описуемо с езикови средства минало. Животът може да ни изрази единствено чрез смъртта.

Творчеството ми е белязано от дълбока и инстинктивна омраза към положението и държавата, в която живея. Нямам връзка нито с народа, нито пък с интелектуалците.

Аз съм писател, който проследява всичко, което се случва, който познава всичко, което пише и си представя всичко, което не познава.

Човек осъзнава, когато му се покаже. И нищо, никога не би могло да показва по-добре от театъра.

Бъдещето ми не само е мрачно, но то просто не съществува.

Ако знаеш, че аз не съм вярващ, значи ме познаваш по-добре, отколкото аз познавам себе си. Може да не съм вярващ, но изпитвам носталгия по вярата.

Знакът, който бележи цялото ми творчество, е този копнеж за живот, това чувство на изолация, което не намалява, а увеличава любовта към живота.

Ти си като скъпоценен камък, разбит на хиляди парчета, за да бъде възстановен отново от материал, по-траен от самия живот – това е материала на поезията.

Не съм заинтересован от разкритията, това е мода, която мразя. Искам да превръщам фактите отново в митове.

Сексуалната свобода днес е като установена практика, като задължение, социален дълг, необходима черта на консуматорския начин на живот.

През живота си не съм извършвал акт на насилие, нито физически, нито морален. Не защото съм фанатик на ненасилието. Ако такава бе идеологията ми, то това също е насилие. В живота си никога не съм извършвал акт на насилие, нито физически, нито морален, просто защото вярвах на своята природа, която е културата.

Нищо не е по-анархично от властта. Властта прави винаги това, което иска.

Смъртта определя живота.

Maria Callas and director Pier Paolo Pasolini on the set Medea, 1969