„Кой се фука, че я познава?” – за голямата наша актриса, назаем от „50 интимни срещи” на Иван СТОЯНОВИЧ
(Катя Паскалева в кадър от филма „Козият рог”, 1972, реж. Методи Андонов)
Виждал съм я пронизана от образи, учуден как така дълбоко са я пронизали; виждал съм я супер весела на маса, дипломатично-съобразителна на пресконференция, особено в чужбина, скандираща до прегракване по сини митинги и турнета, смразяващо мълчалива, когато на чашка или в някое интелектуално общество се заперчат антипатични (според нея) лица – главно бездарни и малоинтелигентни, пак според нея – повтарям го за всеки случай, понеже е мълчала като труп и в моя компания… Какво ли вече не е изиграла на сцената и пред камерата, макар че класическата критика, навярно за да запази собственото си възрастово самочувствие, я води още като „младо поколение актриси”.
Катя Паскалева.
Всеки има собствена представа за една актриса, свой личен контакт с нея, макар понякога въобще да не я е виждал извън представлението или филма. Пред онзи, който има връзка с нея извън образите, от нея прекроени, стои дилемата да избере човека или ролята. Аз не мога да се отърва от внушението, което ме разтърси преди двадесетина години от нейното безмълвно Момиче в „Козият рог”, постановка на Методи Андонов. Мисля (или ми се иска да бъде така), че този персонаж, като откупен гроб за вечни времена запечата марката на Катя Паскалева с нейните най-трайни качества – при крайно пестеливо произнесен текст, в една невероятно сложна психическо-физическа еволюция от озверено същество към влюбена жена да ни убеди в Божията сила на човеколюбието – само с искрящите си артистични средства. Този почти невъзможен прелом Катя доказа и в други театрални и филмови спектакли, които е досадно да изреждам сега.
И все пак, не мога да прескоча оная влудяваща простачка от „Вилна зона”, незабравимата драма с биволицата от „Матриархат”, разтърсващата женска съдба от „Спирка за двама”… А в театъра – драматичен свят след драматичен свят, толкова все различен, че ти се струва невъзможно една актриса не само да го побере, но и изтънко да го разиграе, преразкаже. Като си спомня, например, какво ролище извади в „Одисей пътува за Итака” на Константин Илиев, тя говори само за „свърхзадача”, тя искала да играе така, че да не я забелязват въобще в хода на действието… Затова, познавайки я донякъде и извън ролите й, смятам, че тя притежава онази дяволска смесица от плътната, уж незабележима сянка в сложния сюжет, до остро динамично изразените качества като на онова Момиче от „Козият рог”: звяр, когато мрази, и розов облак, когато обича.
Отдавна се знае, че актьорът, истинският, къса за всяка роля нещо от себе си, за да захрани своя герой, да му се отдаде, за да го изиграе. При тази професионална самопожертвователност за постоянно ангажирания актьор има опасност за изгуби своята личност. Примерите са безкрайни. Но Катя не попада сред тях. Тя си обича собствения характер. Или се спасява с него? Далеч съм от мисълта, че тя иска да прощава на героините си, след като ги е изиграла, или че прощава на самата себе си за онова, което не е изиграла. Май ще излезе, че Катя е мъченица. Не се фукам, че я познавам, но все ми се струва, че чувствителността доминира над нейната рационалност. Нежност и грубост, трагедийно и комедийно начало, деликатност и безцеремонност на поведението – всичко това върви ръка за ръка у нея, и то при височини и падове, които можеш да улучиш само ако си Вилхелм Тел.
Изтеглени с ченгел мисли на Катя Паскалева:
• Ако не съм влюбена в режисьора, измислям, че съм влюбена, иначе го намразвам. Така май и с партньорите – всеки обичам, докато играем.
• Повече шубе имам на сцената, пред камерата е по-уютно някак, няма го зрителя в оная непосредственост…
• Ако има нещо, от което се притеснявам постоянно, то е наслоеният комплекс на фалшиво пионерче – да не би да сбъркам някъде!
• Бая съм отказвала роли – ако съм играла някоя пошлотия, то е от наивност, не от лакомия. Уж разчитам първоначално на себе си, после се предавам на режисьора – всяка жаба да си знае гьола.
• Пазя се чувството ми за самосъхранение да не се превърне в самопохвала.
От: „50 интимни срещи” Иван СТОЯНОВИЧ, 1994 г.
Снимка: Катя Паскалева в кадър от филма „Козият рог”, 1972, реж. Методи Андонов
