„Шедьоврите се раждат от стремежа да се изразят нравствени идеали”, пише Андрей Тарковски, едно от най-ярките имена не само в руската, но и в световната кинематография. „Уловеното време” е неговата изповед - разказ за живота му в изкуството, за „Иваново детство”, „Андрей Рубльов”, „Соларис”, „Сталкер”, „Носталгия”, „Жертвоприношение”, превърнали се отдавна в неделима част от световната култура.
По думите на Тарковски всички ние живеем във въображаем свят, който сами създаваме: „Затова сме зависими от неговите недостатъци, а бихме могли да зависим и от неговите достойнства.”
Време за улавяне, време от Тарковски.
Ставрогин:...В апокалипсиса ангелът се кълне, че времето вече няма да съществува.
Кирилов: Зная. Там това е много вярно; ясно и точно. Когато целият човек постигне щастието, времето няма да съществува вече, защото не е нужно. Много вярна мисъл.
Ставрогин: Но къде ще го скрият?
Кирилов: Никъде няма да го скрият. Времето не е предмет, а идея. Ще угасне в ума.
„Бесове”, Достоевски, Ф. М.
Времето е условие за съществуването на нашето „Аз". Нашата хранителна атмосфера, която се разрушава, когато стане ненужна поради разкъсването на връзките на личността с условията на нейното съществуване. Когато дойде смъртта. Същото е със смъртта на индивидуалното време - тогава съществуването на човека става недостъпно за чувствата на останалите живи. Мъртъв е за околните.
Времето е необходимо на човека, за да може той да се реализира, да се осъществи като личност. Но нямам предвид линейното време, което позволява да направим нещо, да извършим някаква постъпка. Постъпката е резултат, а аз сега разсъждавам за причината, която нравствено оплодотворява човека.
Историята още не е Времето. Също и еволюцията. Те са последователности. А Времето е състояние. Пламък, в който живее саламандърът на човешката душа.
Времето и паметта са взаимно свързани, те са като двете страни на един и същ медал. Съвършено очевидно е, че и паметта не съществува извън времето. А паметта е твърде сложно понятие и не е достатъчно да изброим нейните признаци, за да определим сумата от впечатления, с които тя ни въздейства. Паметта е духовно понятие! Достатъчно е например някой да разкаже детските си впечатления и може да сме сигурни, че ще разполагаме с материал, от който може да си създадем най-пълно впечатление за човека. Докато човек, лишен от памет, е в плен на илюзорно съществуване, изпаднал е от времето, той не може да улови своята собствена връзка с външния свят, т.е. обречен е на безумие.
Човекът като нравствено същество е надарен с памет, която посява в него усещането, че е недоволен. Тя ни прави уязвими и способни да страдаме.
Когато изкуствоведите или критиците изследват времето такова, каквото е представено в литературата, в музиката или в живописта, те ни обясняват как то може да бъде фиксирано. Например, когато изследват произведенията на Джойс или на Пруст, те разглеждат естетичната механика на съществуващите в тях ретроспекции, личността, която си спомня и фиксира собствения опит. Те изследват онези обективни форми, с които се фиксира времето в изкуството, но мен ме интересуват вътрешните, иманентно присъщите на времето качества.
Времето, в което човек съществува, му позволява да се осъзнае като същество нравствено, стремящо се към истината. Макар че това е едновременно и сладък, и горчив дар, с който човек разполага. Животът е само срокът, определен за човека, през който той може и е длъжен да формира духа си така, както сам го разбира. Целите на човешкото съществуване. Но твърдите рамки, в които е натикан животът, демонстрират още по-категорично нашата отговорност за нас и за другите. Съвестта на човека зависи от времето, тя съществува благодарение на него.
Казват, времето е необратимо. Това е вярно само дотолкова, доколкото, както казват, не можеш да върнеш миналото. Но всъщност какво е „миналото”? Това, което вече е отминало? Но какво означава „отминало”, ако за всеки тъкмо в миналото е непреходната реалност на настоящето, на всеки протичащ сега миг? В определен смисъл миналото е много по-реално или във всеки случай е по-стабилно, по-устойчиво от настоящето. То се изплъзва и отминава като пясък през пръстите и определя материалната си тежест само в спомените за него. Противоположно на надписа на пръстена на Соломон, който, както се знае, гласи: „Всичко отминава”, аз искам да подчертая, че в етичен смисъл времето е обратимо. Времето не може безследно да изчезне, защото то е само субективна духовна категория. Времето, което преживяваме, се утаява в душите ни с опита, който се разполага във времето.
Из: „Уловеното време” на Андрей Тарковски, Изд. Колибри
Снимка: klin-demianovo.ru
