Великите за великите
„Постоянно беше заета със собствените си чувства, с професията си, със суеверните знамения, които откриваше в куп странни неща, с любовта си към света и към себе си самата.“
Marlene Dietrich & Edith Piaf (© LIFE magazine)
♥ Моята приятелка Пиаф…
Напълно онемяла пред нейната енергичност, зяпнала от изумление пред способността й да обича по трима любовници наведнъж, аз се чувствах до нея като „братовчедка от село“.
Но тя това не го забелязваше. Постоянно беше заета със собствените си чувства, с професията си, със суеверните знамения, които откриваше в куп странни неща, с любовта си към света и към себе си самата.
В моите очи тя беше „врабчето“ – нали така я бяха нарекли, – освен това обаче беше и Изабел, с неутолимата си жажда за любов и веселие, която компенсираше у нея чувството за непълноценност, „грозотата“ й (както се изразяваше), прекалената крехкост на малкото й тяло, с него обаче тя умееше да въздейства като истинска Цирцея заедно с всичките сирени, включително и Лорелай.
Беше прелъстителка, обещаваше всички възможни радости на света – и то в най-интензивния им вариант. Свят ми се завиваше. Бях в непосредствена близост, така да се каже, с нейните любовници, които трябваше да скривам или да отвеждам в различни стаи на жилището й.
Служех й с всички свои качества, от които се нуждаеше в един или друг момент. Не проумявах ненаситния й копнеж за любов и въпреки това й служех добре. Тя държеше на мен, може би дори ме обичаше. И все пак, като че ли беше в състояние да обича само мъже. Сигурно е имала и усет за приятелство – но то остана скрито в сърцето й. Не й оставаше време да се съсредоточи върху приятелството.
Беше права. Тя нямаше достатъчно резерви, раздаваше се изцяло.
Помагах й при обличането в театъра, а също и пред представленията й в нощния локал „Версай“ в Ню Йорк.
След трагичната злополука, която промени живота й, аз практически поех юздите. Точно се готвехме да тръгваме към летището, за да посрещнем Марсел Сердан – тя още спеше, когато пристигна известието, че самолетът му е паднал над Азорските острови.
Събудихме я, за да й съобщим за нещастието. Последваха лекари и успокояващи таблетки. Бях сигурна, че ще отложи представлението си във „Версай“. Но когато й заговорих за това следобед, тя не искаше и да чуе. Съгласих се, но реших, че е необходимо да поговоря с диригента й за евентуално съкращаване на програмата, а именно – да отпадне „Химнът на любовта“.
Отправих се към осветителя на клуба да му кажа да пренареди прожекторите – и тогава открих, че Пиаф е в гримьорната си. Седеше си тихо там, твърдо решена да изпее песента.
Стихът, който безпокоеше и мен, и всички останали, беше: „Ако ти умреш, ще умра и аз.“
Тя не се предаде. Пя, като че ли не е имало никаква катастрофа. Но това нямаше нищо общо със стария театрален девиз „Шоуто продължава“. Тя вложи цялата си болка, мъката си и скръбта, за да пее по-хубаво от всякога. В следващите дни седяхме нощем заедно и ръцете ни се докосваха на масата в тъмната хотелска стая, докато тя се опитваше да призове Сердан. Употреби всички средства, към които прибягват в своето отчаяние хората преживели тежка загуба. Внезапно изкрещя: „Ето го – не чу ли гласа му?“
Гледах да я сложа да спи; знаех, че тази фаза все някога ще премине.
И тя премина.
След известно време, след доста време, тя ми довери, че ще се омъжи. Поех върху себе си и тази буря. Церемонията трябваше да се извърши в една нюйоркска църква. Кумата бях аз, но тъй като не съм католичка, тя се погрижи да получа специално разрешение. И тогава отново свърна към улицата на своите спомени, назад към детските си суеверия: в едно сумрачно нюйоркско утро отидох при нея да я облека. Намерих я да лежи гола на леглото си, както повеляваше обичая. Вярваше, че трайното щастие на младоженците зависи от стриктното спазване на ритуала. На верижка около врата си носеше смарагдовото кръстче, което й бях подарила. Изглеждаше съвсем изоставена в тази унила хотелска стая, далеч от своята родина. Скоро след това се завърна във Франция. В отношенията ни имаше много нежност, но това не беше обич.
Много по-късно се разделих с нея, защото не можех да се боря с наркотиците. Проявявах разбиране към нуждата й от наркотици, но да разбираш нещо, все още не означава да го одобряваш. Положих отчаяни усилия, ала не успях да овладея положението. Само усилия явно не са били достатъчни. Бях изправена пред непреодолима стена: наркоманията.
Макар че по онова време наркотиците не бяха толкова страшни, каквито са днес. Тогава „пазарът“ все още не беше залян с хероин и с всички останали отвратителни средства. Все пак бяха наркотици и аз вдигнах ръце. Обичта ми към нея не беше угаснала, но не можех повече да й помогна. Не беше сама. Както можеше да се очаква, и тогава край нея имаше един млад мъж, който й беше предан.
Разделих се с нея, както се изоставя дете – мъчно ми беше, тъгувах за нея, завинаги я заключих в сърцето си.
Из: „Живота ми вземете без остатък…“, Марлене Дитрих, ИК Народна култура
Снимка: Marlene Dietrich & Edith Piaf (LIFE magazine)
